Когато любовта към фотографията може да ти струва скъпо

posted in: Дневник | 3

Започвам тази публикация с особени чувства и ако я прочетете вероятно ще разберете защо. Под “струва скъпо” тук не се има предвид онзи материален смисъл. Не говоря нито за пари, нито за апаратура. Понякога колкото и дава, толкова и взима фотографията, повече от колкото ни се иска да платим и след нея остава само горчивината и спомени, от които те побиват тръпки.

Излизайки навън да снимаме, се самозабравяме в желанието си да стигнем навреме и да хванем онзи момент който би ни доставил най-голямо удоволствие. Планиране, игра на въображението, пресмятане на ъгли, представяне на терен и възможно композиции, тръгване среднощ, прибиране среднощ и всичко в името на нея – фотографията. И не знам за другите, но поне за мен дори не става въпрос за самата снимка. Естествено ако се е получила – още по-добре. Но всичко се свежда в крайна сметка до онази специфична гоненица и чисто спортна злоба, която може би ловците биха разбрали. А трофеят са меките цветове на залеза/изгрева, дългите сенки, последните/първите слънчеви лъчи, сладкото чувство на победа в спринта с времето и красотата, която не можеш да попиеш изцяло и ти се иска да бягаш пак и пак.

Звучи романтично, но всичко това си има цена. Защото по спринтьорската писта се крият редица препятствия, които трябва да прескочим или заобиколим, но понякога загледани във финалната линия се спъваме и падаме. Охлузвания отсипеи, премръзнали крайници, подгизнали дрехи от силни дъждове – вероятно всеки си има своя история, при която само споменът предизвиква отделянето на големи количества адреналин. И се усмихваме, защото колкото по-трудно, толкова по-сладко. Осъзнаваме преживяното и махваме с ръка, че ни се е разминало. Мислим си, че си даваме ясна сметка и никога повече няма да постъпим така. Обещаваме си, че ще бъдем по-внимателни, по-разумни и така до следващото състезание. Колкото и да (не) ни се иска сме принудени да поемаме определени рискове, ако искаме да “спечелим”.

Но някой не успяват. Не успяват да станат, не успяват да изплуват, не успяват да се излекуват или да се приберат и да махнат с ръка и да си дадат равносметка докато се наслаждават на топлите струйки вода в банята. Веса Сьоронен е един от тях.

Веса е младеж, който сега трябваше да е на 25 (ако не ме лъже паметта). За пръв път си писахме преди близо 5 години. Всъщност благодарение на него имам Hi-tech филтри. Любител на пейзажната фотография, талантлив. Обичаше да ходи сред природата на родната му страна Финландия, но освен това беше и умен и загледан изцяло в бъдещето си. Стана студент, премести се в нов град. Планувахме как ще дойде в България през есента и как ще обикаляме из Родопите, как ще види Планините и Триградското ждрело. Само трябваше да мине зимата и лятото. Времето минаваше, всеки завихрен в своето ежедневие, забързан в своите си неща. И един обикновен ден (2010) хората, които можехме да се наречем приятели в едно интернет общество, останахме потресени от това, което може да ни сервира животът и любовта към нея – фотографията. Веса вече не е сред нас, тялото му бе намерено след близо 2 месеца издирване в ледените полета на Финландия. Какво точно се е случило и как точно се е случило никой не можа да каже. Единственото, което ни остана е да отиваме от време на време на профила му и да стоим като пред някаква странна мемориална плоча и да си спомняме за него.

И си задавам въпроса? Струва ли си? Можем ли да се откажем от дозата “дрога” рано сутрин? Можем ли да бъдем по-внимателни, по-предпазливи, по-разумни? Отговорът всеки дава сам за себе си. Винаги съм смятала, че страхът е най-големият ни приятел, защото ни кара да бъдем предпазливи. За това и не ме срам, че вървя с подбрани стъпки, през подбрани терени. Няма нищо срамно в това да бъдеш разумен. А дали е достатъчно? Не знам.

Почивай в мир, Веса! Ние те помним../

3 Responses

  1. Много силна статия и много добре описва нещата които правим и цената която по някога плащаме!

  2. Привет, Стела! :) Статията опредлено замисля, дава умисъл за по преценени действия. Гонитбата със светлината вярно може да струва скъпо. Като си помися в какви сценарии се вкарваме аз и моите приятели – планинари,… тръпки ме побиват. Не снимаме и с точно определена цел (светлина/изгреви,залези), тъй като не се получава винаги, предвид терените, с които си играем. Всеки път се питам дали наистина си струва, но въздействието от адреналина, тръпката да висиш от някоя непристъпна скала, е това, което явно ни тласка да търсим и търсим. Не мога да кажа дали е болест (може би е по силно от нас самите), но веротно е така. Срещали сме мечки, влизали сме в най-труднодостъпните канйони в Бългагрия. Фотографията тласка, увлича. Поздрави от мен към всички природолюбители и умната! ;)

  3. Ами “Болест” е. Разбирам те много добре за адреналина и всичко останало. Но аз лично гледам да съм и разумна. Премервам крачките си, гледам да предвиждам ситуацията и да имам идея ако нещо се случи какво да направя. Опитвам се да не надхвърлям прекалено способностите си и да не излагам себе си и група в риск. ИМа хора които ме наричат “страхлива”, но предпочитам да е така отколкото безрасъдна. Смятам, че страхът (умеренията и превъзмогнатият) е най-добрият ни приятел когато сме навън, защото той ни държи нащрек и кара мозъкът ни да работи. Ане хубаво е човек да си помисли добре преди да действа :-) За това си има и поговорки, нали така?!

Leave a Reply