Цената на трофея

posted in: Дневник | 3

Често приятели/познати ми задават въпроса какво ме привлича във фотографията. Въпрос на който аз знам отговора, но ми е трудно да го обясня.

Не обичам фотографията като процес на улавяне на светлината. Не се вълнувам от аберации и техника. Не се интересувам марката на апарата ми и колко  процента пазарен дял има и дали трябва да се срамувам, че на страп-а ми пише Пентакс или Канон, Никон, Сигма, Сони, Минолта, Пентакон, Практика, Лайка… и тн, и тн.

Обичам фотографията. Апарата в ръката ми усилва сетивата. Чувство което може да се сравни с нахлуването на адреналин в кръвта. Кара ме да търся всеки малък детайл и да преоткривам нови страни на материалния и нематериален свят. Фотографията е способ, който те дарява с още един чифт очи и има уникалната способност да връща времето назад, всеки път когато видиш отпечатъка (снимката). Изливат се вълни от чувства, идеи, всичко каквото те е вълнувало и занимавало съзнанието ти в този момент. Обичам фотографията, защото тя е моят верен спътник, дори когато нямам фотоапарат в ръка. Обичам фотографията, защото ме кара да “виждам” това, което обичам.

Обичам пейзажната фотография. Много хора приемат с насмешка този жанр. Бил глупав, кичозен, безличен, еднотипен. Не ми пука какво мислят, дори съжалявам тези хора, защото това означава, че те никога не се изпитвали вълнението, умилението когато станеш рано в планината. Тогава когато тишината те обгръща и чуваш само тихото свистене на вятъра, а светлината гали очите ти. И ти си там, а природата разкрива великолепието си само за теб. Тези моменти те карат да пренаредиш ценностната си система и ти даряват свобода.

Всъщност не обичам фотографията. Защото когато застаната в тези моменти там, обичам да седя и да гледам. Често се улавям, че просто се подпирам на статива втренчена, опитвайки се да попия всичката чиста и позитивна енергия. Има моменти в които дори не натискам копчето на апарата, защото искам всичко това само за мен!

Не обичам фотографията, обичам спомените от всеки един от тези моменти.
Аз не съм навън за да снимам, а снимам защото съм навън.

Скромните ми наблюдения върху фотографската гилдия успяха да отсеят един много специален и особен вид “творци” (не само пейзажни фотографи), които отиват на лов. Те пренебрегват преживяванията. Всичко което ги интересува е трофея, който е в апарата. Започва едно велико мерене, на кого рибата е по-голяма и кога, каква бил уловил. Те са готови на почти всичко, само и само да хванат по-голяма риба, без значение на каква цена. Не ги разбирам, но не ги и съдя.

А вие какво сте готови да пожертвате в името на трофея?

3 Responses

  1. “Не обичам фотографията, обичам спомените от всеки един от тези моменти.
    Аз не съм навън за да снимам, а снимам защото съм навън.” Mного добре казано. Човек трябва да има голяма воля, за да надмогне себе си, желанието да копира околните. С този пост разбрах, какво си имала предвид с ония състезатели.

  2. Иван

    Това с “Аз не съм навън за да снимам, а снимам защото съм навън.”ми направи голямо впечатление и на мен! Хареса ми!
    Момичето с най-силен характер! Радвам се че те познавам!
    Желая ти бъдещи успехи Стел, ти наистина ги заслужаваш!

  3. Хм въпреки,че съм голям фен и на самата техническа част във фотогарфията,напълно съм съгласен с казаното от теб.Разбира се всички ние в дадени случаи се ядосваме когато снимките не ни се получат или пък често условията които ни се предлагат не позволяват да направиме добри снимки – и това ни ядосва.Но в крайна сметка нали важното е да се забавляваме и да излизаме сред природата.Цялата емоция е в това.Който иска да се състезава нека си остане в студиото или в града,суетата е там,няма смисъл да си хаби бензина и енергията.Природата не може да победиш.

Leave a Reply