Скакавица – Мъгливата приказка

posted in: Фотописи | 1

Вече дори не помня как точно се случи висчко. Беще тооолкова отдавна. Добре, че албумите си ги номерирам по дати, та да видя точно кога беше…. Все ми се иска да седна да пиша, а все няма време. За това сега, между работата и една фотосесия на едно бебоче, реших да седна и да се отсрамя и да драсна няколко реда за Скакавица.

Скаквица е едно от местата за които винаги сме тръгвали и никога не сме стигали. Причината: хижарят ходел само за събота и неделе и то само тогава когато хората имат дадена резервация и са повече от двама.. А ние СМЕ двама. Времето както обикновено го нацелваме – лошо, дъжд и мъгла. Но в никакъв случай без емоции.

1 Юли. Спомням си, че бях толкова уморена от работа и какви ли не други неща, че исках просто да си почивам. Дори и прогнозите за времето не ме събориха, нито факта, че качвайки се, вероятно няма да мога да снимам. Не ме интересуваше. Исках просто да седя пред хижата и да се взирам в зеления склон пред нея и да правя абсолютно нищо. Този път хижарите благоволиха да ни приемат, в контраст с многократните откази преди това, и имахме зелена светлина да тръгваме. Стегнахме раниците. За този поход имахме съвсем ново попълнение… Дааа, след почти 2 години притежание на GPS, най-накрая му инсталирах карта и нямах търпение да я пробвам.

Още самото утро бе намусено и дъждовно и ставаше все по-зле с изкачването на надморската височина. На кого му пука: хижарите са там, има чист въздух и.. никакви компютри! Какво му трябва повече на човек! Маршрута принципно е лесен (въпреки, че никога преди не съм минавала точно от там), съдейки по посещаемостта на мястото. И всичко се нареждаше по мед и масло.

Паркирахме пред хижа Пионерска. Имайки вид на 100% туристи, а не на лифт-туристи, хижарите не ни взеха пари за паркинг. Сложихме гетите и тръгнахме да търсим мястото от където започва пътеката от Пионерска към хижа Скакавица. Гледам аз този GPS… ту напред ту-назад, пътека начертана има, но аз не я виждам. Полутахме се известно време по шосето, докато не застанах до един висок кален сипей и не осъзнахме, че пътеката започва именно оттук – над сипея с човешки ръст. С помощта на няколко корена се оказахме на пътеката и поехме по ужаса издълбан от АТВ-та. От туристическата пътека нямаше и спомен, само бегли следи на туристическа маркировка тук-таме. Улеите от гумите бяха толкова дълбоки, че бе некомфортно да се ходи. Имахме късмета, че предните дни бе сухо и не ни се наложи да се плъзгаме докато се опитваме да вървим.

Вървейки си по АТВ магистралата в националния парк, погледнах аз на електронната играча и видях, че сме се отклонили доста от туристическата пътека. Странното бе, че никъде преди това нямаше отбивка на която е могло да се заблудим и да поемем в грешната посока. След кратък спор дали да продължим, в крайна сметка решихме да се доверим на GPS-а и се върнахме обратно за да издирим КЪДЕ точно е пътеката. В един момент застанахме на един завой до  тревна стена, почти с човешки ръст. Навигационното устройство твърдеше упорито, че пътеката минава ПРЕЗ стената… Огледахме се за маркировка – няма. Само на един стълб на около 10-тина метра преди завоя, посочваше посока напред по АТВ магистралата… и нищо друго. Впуснахме се в треволяка, газейки през него, и в крайна сметка наистина в един момент попаднахме на нещо като пътека. Явно този маршрут не е особено популярен сред туристите. Вече всичко беше наред и нямаше как да се изгубим. Добихме вяра, че картата е вярна и завървяхме напред, следвайки нея и маркировката.

Въпреки, че бе мъгливо и дъждовно, че гетите ми вече бяха пропуснали вода, беше прекрасно. Миризмата на треви и билки ме погълна изцяло. Затаените звуци на планината се чуваха глухо, носейки се между дърветата. От транса ни извади бурните води на реката през която маркировката и навигацията твърдяха, че трябва да преминем… Напред, назад… търсехме място през което да можем да минем, давайки най-малко жертви (мокро облекло). Водата или бе прекалено бърза, или прекалено дълбока. Решихме, че ще трупаме камъни, но пък реката е широка и трябва цял час да редим стена, която не се знае дали ще свърши работа. Дадох предложението да вървим нагоре по поречието на реката, вместо да минаваме през нея. Малко по-нагоре на картата се вижда как два маршрута се засичат и как реката сече и двата, та може би, там ще имаме по-голям късмет. Така и се случи. Оттук нататък пътя нагоре бе широк, лесно достъпен и добре маркиран. С изключение на финалните 30 минути преди хижата, които са на наклонченценце. Но не се притеснявайте, просто вървете по-бавно. Спирайте за почивки и се наслаждавайте на природата – прекрасна е. Пътеката на тези последни “метри” се движат покрай Скакавишката река, минават през водопада малка Скакавица, така че съвсем спокойно можете да разтеглите разходката във времето и да не съжалявате нито за миг.

Аз не снимах – беше влажно. Пък и исках просто да гледам!

Озовахме се пред хижата. Нямаше никой, само двама души скрили се в трапезарията на по-малката хижа, топлейки се край запалената печка. Предния ден когато се обадихме да си запазим места, никой не спомена… в коя точно от двете хижи – Малка Скакавица или Скакавица?
Това е може би единственото място  на което съм била до сега, където има две хижи една до друга, стопанисвани от различни хижари. Естествено останахме там където има хора и топло. Мъжете в трапезарията се оказах работници които правят ремонт на хижа Малка Скакавица. Свързаха се с хижарите и ни предадоха да се настаняваме спокойно. Оставихме дрехите да се съхнат и отидохме да му ударим по една дрямка.

Като се събудихме, хижарите вече бяха там. Мъж и жена на средна възраст. Топли, гостоприемни. Оказа се, че имаме “резервацията” за по-голямата хижа. Навсякъде в интернет е разпространен телефона на голямата хижа. Тя е и с повече удобства… салати, готвено, мезета. Но като разбрах, че се стопанисва от “Рила Спорт”, същата която стопанисва хижа “Рилски Езера” и същата тази която стопанисва ЛИФТЪТ (към който аз храня особено топли чувства – гнева сгрява…) нищо не можеше да ме накара да се преместя от тази топла, приятна хижа в онзи каменен хамбар… МЕРСИ!
Оказа се в последствие, че хижарите на Малка Скакавица са доста по-често горе в Планината, и дори през пролетните заснежени сезони са тук. Т.е имало е как да се качим и по-рано там, но тъй като все сме се свързвали с “Рила Спорт”, а не с БТС, е нямало как да разберем, че има кой да ни приюти… Не се заблуждавайте и вие! Другото яко нещо е, че точно на тази малка хижичка е и печата с номер 29 за книжката за 100 национални туристически обекта! Т.е … ако искате печат от Рилски Езера, трябва да дойдете тук.

Решихме да се разходим до водопада Скакавица. Все пак до тук сме дошли… Времето така и не се промени. Ситния ръмеж си остана. Направих няколко кадъра за отскок и по-скоро се наслаждавахме на природата отколкото да мислим за снимки.

Отидете, няма да съжалявате! Но запомнете, хвърлянето на боклуци по принцип е неприличен и невъзпитан акт. Но Скакавица е природен резерват! В него нищо не трябва да се Отнася или ВНАСЯ, като тази бутилка от минерална вода примерно… Прекрасна рекламна снимка, нали… “Дар от Природата”…

Е, така и не стигнахме до самия водопад. Отложихме го за следващия ден тъй като почна да става прекалено късно.

Вечерта седнахме на една маса с хижарите. Общо 4 човека край топлата печка. Хижарката прави невероятен боб, пък има и бира, какво му трябва още на човек.

На следващия ден пак потеглихме към водопада. Този път исках да правя снимки, много снимки… но бяхме закъсняли. От мрака и мъглата изведнъж изникна високото слънце и съсипа всичко. Пак ми се отщя да стигна до водопада… Нали и оттук го виждам. Направихме един тур за овации по пътеката и се прибрахме обратно в хижата да стегнем багажа и да потеглим обратно към Пловдив….

One Response

Leave a Reply