С аромат на Лавандули и още нещо

posted in: Фотописи | 7

Още по времето на мрачните летни дни в Германия, гледах снимки в интернет и се надявах, че и аз все някога ще имам шанса да снимам лавандули. Откакто се прибрах в България, това беше поставено за цел която обаче не можех да постигна за две лета. Е! За щастие на третото нещо се случи. Естествено не мина без премеждия, но по-важното е, че ни се напълниха душите с лавандулов аромат … и още нещо…

Лятото запристъпва с бърза крачка и започнах отдалеч да се интересувам кога и къде цъфтят лавандулите. На едно предишно ходене до Търново, рано сутринта видяхме огромно поле точно под Балкана. Само че тогава нямаше кой да се сети да запише точните координати на мястото което естествено доведе до своите последици по-късно. За това ни се наложи да разчитаме на Веско и на снимките на картата на чичко Гугъл. След като ни бе подаден сигнал, че ароматните храстчета в подножието на Стара Планина са цъфнали, намерихме сгодно време, заредихме картата и опразнихме батериите (май беше обратното…).

Бях твърдо решена, че ще стигнем на време за изгрева. Трябваше да станем и да тръгнем в 3 сутринта при което от нетърпение почти не можах да спя, а само се ровех в интернет да открия, дали няма да намеря някое по-подходящо място за снимане от предното, и дали да свием към Карлово или Калофер??? Час след час страници се редяха по монитора, но решение и място така и твърдо не намерих. Веско ни бе казал за едно малко каренце с лавандули под Шипка, което все пак беше някакъв вид успокоение че ще се срещнем с храста. Въпреки набелязаните 2-3 относителни места, притеснението че няма да ги открием в тъмното си оставаше с пълна сила. Както се оказа и с пълно основание.

Потеглихме в пълен мрак. След около 30минути започна астрономическия полумрак, а скоро се задаваше и гражданския, и въпреки това си оставаше пълен мрак. Все повече ме дострашаваше, че нищо няма да открием. Малко след като подминахме Калофер, започнахме да спираме и да насочваме фаровете към полетата, надявайки се да видим нещо. За съжаление това което срещаха очите ни бяха треви и слънчогледи. В крайна сметка… остана каренцето на Веско под Шипка. Небето започна да се оцветява безмилостно докато седях свита от напрежение в колата, напрягайки очите си с надежда да видя Моето поле! И това за малко да се случи. Открихме една стабилна плантация почти на входа към град Казанлък! Слезнах от колата с усмивка, награбила раница и статив и се засилих през тревата. Слабата светлина не ми позволяваше да видя цвета на разочарованието от далече – не бяха цъфнали… Каренцето на Веско!

Светлината започна все по-заплашително да се засилва. Естествено по законите на Мърфи нямаше и едно облаче за да се оцвети.. но в крайна сметка не ни и потрябва, защото на влизане в Казанлък объркахме пътя и пристигнахме твърде късно. Пък и дори да бяхме стигнали на време… каренцето беше наистина каренце. Нацупена и полуразревана захвърлих статива в прахта сякаш Господ щеше с магическа пръчка да промени всичко. Часа беше едва 6. Няма лавандули. Няма изгрев. Не ни остана нищо друго освен да събудим Веско и да преядем с вкусни казанлъшки банички (тези до зеленчуковия пазар до джамията ви ги препоръчвам чистосърдечно).

И какво. Сега на къде. Бихме толкова път за .. банички. Решихме да направим едно кръгче за овации през Шипка за печати и да се приберем да спим.  В градчето беше спокойно и тихо. Часът бе едва 9 и дори сергиите пред храм-паметника не бяха се накиприли максимално. До сега не съм снимала църквата. Винаги все нещо ми е пречело (то по принцип на мен все нещо ми пречи): много хора, светлина, липса на спокойствие, сезон. Сега небето беше чисто и синьо и се надявах да направя няколко кадъра на църквата в контражур. Този път само облачета ми липсваха, но реших да го преглътна.

Започнах да разпъвам такъмите и да целя идеалното място за позициониране. Нескромната ми височина се оказа недостачна. Трябва ли са ми още десетина сантиметра отгоре за да открия уникалния кадър. Е, в случая Слави го откри – признавам. Нямаше нужда да подскачам, просто преместих няколко стъпки назад, докато попадна на онази плочка от която се вижда единствения лъч светлина намиращ си път през камбанарията. Е. След този кадър вече можем да си ходим :-) Но все пак решихме да се разходим. Все пак за печати сме дошли….

На входа на църквата ме озадачи един надпис. Снимка – 3лв. Да бе да?! Ще мога да снимам??? Връчихме въпросната сума и се захванах да пощракам.  По-скоро гледах, признавам си. Както си и признавам, че до сега не съм влизала в самата църква. Чувството е някак друго, чуждо. Все едно да влезеш в църквата на Царевец или в храма на Баба Ванга и да се почувстваш в Божи дом. Нещо на мен не ми се получава. Чудех се какво поражда този дискомфорт в мен въпреки красивите цветни икони. След доста взиране в пищната украса все пак загрях: Приказка. Оказва се не само отвън, но и отвътре църквата е като от приказка. Иконописите по високите стени и куполи на храм-паметника Рождество Христово всъщност много наподобяват илюстрациите от детските руски приказки.  Е, поне на мен на това ми напомнят.

Слязохме и в криптата. Беше тъмно и лампите умишлено не работеха. Според мен има и за какво. Не му трябва светлина на това помещение, защото светлината би смекчила усещането за място където под студените 17 мраморни плочи си почиват спомените на героично загиналите в битка. За това ли и църквата има 17 камбани?

Доволни от разходката си тръгнахме. Толкова доволни, че забравихме за печатите….

Слънцето вече бе подпалило всичко наоколо, макар да бе едва 11 и нещо. Пътувайки обратно към Пловдив в един момент се изписукак в знак за спиране на колата – ЛАВАнДУЛА! Да, с големи букви. Това определено си е ЛАВАНДУЛА. На фона на всичко което бяхме видяли тази сутрин, това поле беше истинска мечта! Голямо, право, добре разцъфнало… само дето вече е пладне. Като малки деца започнахме да прескачаме високата трева около банкета за да достигне до лилавия килим. Седяхме за известно време замаяни и засмени. Дори и да сме го осветявали с фаровете в мрака на утрото, е нямало как да го видим защото фаровете осветяваха само високите треви на преден план.

Една много дружелюбна жена се приближи към нас и започна да ни въвежда в света на лавандуловите полета. Едно от малко положителните неща на това да те мислят за журналист като видят “голям” черен фотоапарат, е че хората ако решат да ти говорят изпадат във всякакви любопитни подробности. Разбрахме, че полета има нагоре та чак до под Балкана. Редовете се съдят перпендикулярно на наклона за да задържат стичащата се вода. Работата на жените из лавандуловите плантации е да събират всички високи треви, за да не ги събира машината която обира цветовете когато са готови за бране. От цветовете се произвежда етеричното лавандулово масло което се използва от козметика до фармацевтика и къде ли още не. Наличието на тревисти растения в обраните цветове би увеличило масата, но ще намали изкупната цена и би влошило качеството на маслото.

Освен всичко останало разбрахме и най-важното: Лавандулата ще се обира до 10 дни, т.е нямаме време за губене. Утре ще се идва пак. Записахме координатите на мястото и се върнахме окрилени в колата за да се върнем обратно в Пловдив откъдето вечерта отново ще поемем към Манолово.

Така и стана. Този път програмата беше доста по-стегната след като знаехме къде точно отиваме и зачакахме утрото (облачета няма :( ). Обикаляхме от редица на редица за да намерим най-благоприятните позиции за снимки, но на мен все нещо не ми харесваше и при все изгрева бе магичен. Скоро след нас, към 5 и нещо пристигнаха и жените с които се запознахме вчера за да могат да работят по-хладно, а ние снимахме ли, снимахме. Запътихме се и към последните набелязани места когато лека мъгла започна да се вдига от студената земя при първия допир със слънчевите лъчи. Усещането бе наистина невероятно.

Тогава се появи и един господин който ни потърси сметка какво прави там и защо снимаме. Естествено той бе в пълното си право да ни напомни, че се намираме на частен имот. От своя страна ние се опитахме да го убедим, че не мислим никому зло, а сме дошли чак от Пловдив за да снимаме за удоволствие. Това май не го убеди особено имайки предвид ранния час, но явно нещо друго му е вдъхнало доверие или просто трябваше на сила да ни смъкне оттам където сме се покачили.

Краткия ни разговор или нещо друго бе привлякло вниманието на работещите жени. Противно на очакванията ми те не се срамуваха да ги снимат. Май по-скоро аз се дърпах с моето “Не мога да снимам хора”. Дори някой от тях махаха с ръка в желанието си да бъдат снимани. Късаха стръкове лавандула за да се накипрят за снимка :-). С охота ми позираха възрастна жена и младо момиче – баба и внуче. След това по-голямата час от жените се наредиха сами вкупом за групова снимка. Лицата им грееха. Въпреки не лекия труд който полагат на полето те успяваха да излъчват тази искрена доброта, непринуденост и позитивна енергия.

Посмяхме се доста заедно, а аз дори се притесних, че господинът който ни направи забележка преди това (оказва се техен надзорник) ще се върне и ще им се скара, затова че си губят времето с нас. Качихме се в колата с усмивки от ухо до ухо. Бяхме толкова отнесени, че дори забравихме да се сетим за съществуването на обикновена поща по която можем да им пратим снимки. За мен вече всичко бе в електронен вариант. Жалко. Колко ли щеше да е хубаво да им пратим снимки за да можем да ги зарадваме поне малко, така както зарадваха и те нас. Може би догодина ще можем да ги навестим отново и тогава да им дадем снимки. Дано!

7 Responses

  1. Браво за снимките на бабите. Тия хора си отиват и няма да се върнат. А като гледам груповата снимка никоя не се узмихва. Май никой не се успихва вече в тази прокълната земя?!

  2. Красиво приключение :)

  3. admin

    Ами.. усмивките са си там. Истински са просто. Не някакви претруфени бели зъбки тип “Зеле”. Те се усмихват с очи.
    Да. Много е тъжно, че точно те пенсионерите се налага да работят по полето, но предполагам така им е по-добре отколкото да седят по селата и да се чудят какво да правят със скромната си пенсийка. В хората които са ги наели е имало все пак някакво благоразумие. Извозват ги с бусче от и до селото от което ги взимат. Водят ги рано, по хладно и после ги прибират към 1 по обяд. И все пак е тъжно, но както си казахме с тях “За хляба, чедо! За хляба”

    Истинските хора не се намират по заведенията…

  4. Налазих я и аз тази нива, но нямаше никой. Само по едно време се завъртя един пазач, но не ме изгони, а само ме предупреди, че “частен имот и нали разбираш…”

    Иначе по изгрев седи страхотно :)

  5. Нямало е, защото си бил на залез явно. Антуража е сутришно време. Пък и явно сме открили сезона на фотографите на това поле и човека вече е свикнал :D … и не му правил толкова впечатление :-) А репликата с частния имот няма начин да не я каже. Все пак това му е работата!

  6. Великолепни снимки :) На какво разстояние са полетата от Пловдив и в близост до кое друго наслено място? И на мен ми е мечта да снимам там

  7. Storyteller

    По-близо са до Стара Планина/Казанлък. До Пловдив има едни лавандули. Край Асеновград

Leave a Reply