Охридска одисея, или един култовски фото-пленер в Македония.

posted in: Фотописи | 5

Миналата година се бях заканила, че майско време ще отида на фото-пленер в Балчик, организиран от Фото-Култ, но както обикновено, когато си правя планове за нещо то нещо се обърква.  Тази година шансовете ми да посетя подобен пленер нараснаха драстично със спонтанното ми прибиране в България, с малката подробност, че тази година пленера няма да е в Балчик, а Охрид. Лошо няма.  Седмици преди самото заминаване се изписаха тоново съобщение във форума на фото-култ във връзка с пленера. Всички тръпнеха в очакване да дойде момента с потеглянето.

imgp0120-l800

Не познавам много хора от фото-култ пък и ми се носи славата там, но въпреки всичко бях подготвена да си изкарам много добре имайки предвид хората които познавам.

Всичко започна Одисейно (както винаги).  Трябваше да хвана обявения в 11ч. в интернет автобус. Отивайки на гарата на информация ми казаха, че такъв автобус няма. Реших все пак да изчакам. Такъв автобус не дойде. Така или иначе времето ми вече беше загубено, реших че по-бързо ще стигна до София с прикачване  в Пловдив, а и финансово излиза същото,  ако трябваше да ползвам такси в двете посоки до нас и обратно до гарата. Без да се чудя зачаках автобуса за Пловдив в 11:30. Отивайки да си купя билет в 11:25 на табелата на гишето седеше надпис “Ново разписание: от 01.05.2009 11:00 София…”, е чакай малко днес е 01.05… аз бях за този автобус, а той не дойде….?!

Няма значение, качих се на бус-а в за Пловдив. Капки дъжд росяха по земята и си мислех за прогнозата за времето докато сме в Охрид – дъжд, дъжд, дъжд. Това не ме притесняваше, тъй като снимките които най-много си харесвам са почти всички по лошо време снимани, а отгоре на това не очаквах да снимам кой знае колко много на пленера. С 5-ма човека да ходиш да снимаш е тегаво, че си се пречкате пък какво остава за над 50…. Но все пак идеята е друга.
В Пловдив изпуснах автобуса за София с 5мин :-). Нищо, ще почакаме.

В София направихме едно много весело кафе, после много весела вечеря последвана от едно много весело кино. Гледахме български филм, но както обикновено не помня заглавието. Странно как самия филм предхожда идейно посещението ни в Македония. Главните герои до един бяха българи, но ролите им бяха на източно европейци: българи, македонци, сърби, хървати които отиват да карат сърф в Турция :-) Постоянно се шегуваха с насажданите им предразсъдъци и етнически закваски по балканските въпроси, докато съвсем случайно не се появи един от героите, баш “европейски” представител – журналист, който да им посвири по силно на националистическата им струна. Виждаш как толкова еднакви хора в мислене, поведение, етническа принадлежност изведнъж се обръщат един срещу друг и смешно и безпочвено започват да се карат веейки всеки своя флаг. Естествено във филма бе замесена и голямата любов и всичко завърши с Хепи Енд.
Та, ние нали отиваме в Македония? Братската ни държава, където сега не могат уж да ни понасят и ни мразят, че сме им крадяли историята. Кой на кого не е ясно, а истината е някъде там. Няма да разсъждавам по този въпрос, че вероятно ще е досадно, но състоянието на Балканите е досущ като във филма. Някой ни жегна всички и сега ние до един си веем байряците и се опитваме да притеглим чергата към себе си.

Прибрах се в опразнената квартира на брат ми където ме чакаше само едно легло без чаршафи и завивки, и едно бюро. Някак партизанско беше всичко, но криеше своята романтика. Така или иначе почти не можах да спя, че краката нещо се смръзваха – предпочетох палтото ми да ми завива гърба, а и ме беше страх да не се успя.

Сутринта на автобусите си беше малка лудница: ти тук, ти там, в този автобус, в другия… Естествено по законите на Мърфи бях в сложена в друг автобус, но нали съм си връзкарче, за което благодаря на приятелите ми, ме преместиха във веселия автобус. Раздадоха ни заръчаните обективи за тестване. При мен достигна Сигма 10-20. Първоначално съм си малко скептично настроена към тази марка, но след като поснимах с този обектив, трябва да си призная че останах доволна. Не знам дали е от ъгловия диапазон който обхваща или от физическите му свойства, но определено ми хареса.
Потеглихме. Запознах се лично с хора които познавах косвено, с хора които не познавах въобще и с хора които познавам само от снимките им. Колкото и да е самотно заниманието фотография, толкова е и социално. Веселихме се по пътя, приказвахме си пътувахме си, киснехме си по митницата няколко часа. Хората които явно не са пътували често с бус извън БГ трудно ги преживяха двата часа престой, но аз явно вече имам железен тренинг на нервите с  висенето на всяка митница с 4-5 часа от всяка страна и пропътуването на заветните 2900км до Ессен.

Природата на Македония ми хареса, поне гледана от автобуса. Планини и хребети навсякъде. На територията на Македония се намират Шар планина и Осоговоската планина. Зеленина, която не изглеждаше осквернена от много градски туристи, но никога не се знае. Възвишенията около Охрид си заслужават връщането там и обхождането им. Високи скали с височина около 1600м, които сякаш се надвесват над езерото. Има и реки, чрез които водата от по-високото езеро Преспа се спускат към Охридското езеро.  Но за това по-късно.

В програмата имаше запланувано посещение на винарската изба Попова Кула и дегустация на вина. На прекрасно място. Бяха ни организирали фолклорна програма преди да обиколим винарната и да се омотаем с прекрасното вино. Така, “свежо” и весело се откри пленера.

imgp9642-p720

imgp9648-l800

imgp9652-l800

Пристигнахме по тъмно. Нямах търпение да разгледам града, който в момента за мен бе единствено светлините на Самуиловата крепост.

На следващата утрин купона започна с групова снимка. После потеглихме  с екскурзовод по тесните охридски улички, които отесняваха още повече от нашата голяма група и щъкащите таксита и коли. Когато някоя от тях преминаваше, всеки си търси някъде място къде да се свие. Идилия. Нищо не чувах от думите на екскурзовода. Всеки се блъскаше да е около него за да чуе сладките му приказки. Нещо този тертип на опознаване на района не е мой стил и се поотцепих сама по уличките. В крайна сметка не можеш да се загубиш :-) При такъв сериозен ориентир като надолнище и езеро – просто няма как.  Приятно беше. Слънцето си печеше (до един момент). Тишината и спокойствието те обзема и наистина можеш да усетиш мястото без тълпата да те задушава. Май се намирахме в стария град. Повечето къщи са изградени в типичния старинен стил с високите чардаци. По горните части на хълма се виждаха и белите стени на новите варосани постройки. Рядко дворовете имаха ограда или врата. Чисто, посадени градинки с цветя имаше тук-таме пред някоя къща, а там където мястото не позволява, по камънака на стените се спускаха растения които оформяха алпинеуми.

imgp9677-p800

imgp9690p800

imgp9692-l800

В един момент се притесних, че изоставих групата някъде. Не че ще се загубя, а че някой ще има претенции към това, че се деля от компанията. Когато ги намерих около църквата Свети Пантолеймон установих, че на никой не съм му липсвала. Е, не съм очаквала и нещо по-различно, дори по-добре така, отколкото да се обяснявам че предпочитам да разглеждам сама. Там се събрах с няколко души които също искаха да се отцепят и тръгнахме към Самуиловата крепост. Която за колорит не работеше в понеделник. Посуетяхме се известно време около нея и изведнъж като по чудо се появи голяма туристическа група от българи с екскурзоводка. Явно се подготвяха да влизат вътре. Купихме си културно билетче, като платихме в лева и заслушахме краткото историческо въведение. Очаквах да чуя някое от онези помпозни и високобарни изказвания, коио ме бяха предупредили, че ще чувам, за Велика Македония и нейното историческо богатство. Всеки който желае, може да се разрови в интернет, за да почерпи информация, до каква степен ги е подлудил национализма им. Такива неща обаче не чух. Думите бяха доста премерени и не граничеха с историческо безумство, а по-скоро с възприетата от нас страна на историята. Дали го правеха заради българските туристи (клиентелата) или защото някой от тях бяга преоценили учебниците си по история –  не знам.

imgp9709-l800

imgp9710-l800

imgp9721-l800

Охрид е бил столица на Първото Българско царство по времето на Цар Самуил. Екскурзоводката обясни, че крепостта е построена много преди Самуил да се засели тук. Някакво богато семейство е вдигнало първоначално стените. С идването си Самуил укрепява и разширява крепостта. Днес зад стените и няма нищо по-различно от това което се вижда отпред – каменни стени. Чух много укори за това, че стените били възстановени, а не са оставени както в Плиска да се въргалят само основи на сгради и хаотично разхвърляни камъни. Вътре в двора на крепостта разкопки не се провеждат, тъй като там са двете водохранилища които захранват Охрид. В Хасково за целта си имаме две водни кули, но явно техните са в двора на Самуиловата крепост, каква ирония. Под тези две водохранилища се намират подземията на двореца в който е живял Цар Самуил. Открити са и тайни тунели които са водели извън крепостта. Както си седяхме в двора на крепостта и се изля проливен дъжд. Туристите се разбягаха, аз гледах да се покрия на входа на крепостта, където някаква леля мрънкаше, че не всички сме се изнесли на време.

imgp9708-l800

imgp9713-l800

imgp9739-l800

Тръгнахме да се връщаме обратно към центъра на града, тъй като имахме организирано плаване с корабче. По пътя се порадвахме на едно катериче семейство. Връщахме се по маршрута по който бях дошла аз, но сега времето беше облачно и условията за снимки бяха по-различни. Изпуснахме и корабчето, но пък намерихме заведение с интернет в което се довлякохме същата вечер да вечеряме, браузваме и дори успяхме да гледаме Мюзика Айдъл със субтитри.

Вечерта се събрахме по-мощна дружинка, защото след вечеря бяхме решили да му направим едно нощно снимане на Охрид. Тръгнахме отново по калдъръмените улички да драпаме към крепостта. Изведнъж се сдобихме с още един другар в компанията… :-) Бездомен рошльо, който ни съпътстваше навсякъде и дори ни водеше по улиците. Когато достигнахме двора на църквата Свети Пантолеймон навлязохме в него през отворената порта. Отстрани имаше жилищна постройка, явно на пазач или на хората които извършваха разкопките през деня. Опитахме се да бъдем много тихи и всеки почна да си търси район за позициониране. Рошко обаче беше на друго мнение, наддаде зверски, непрекъснат лай. Попритесних се. Рекох си, че ей сега ще изядем пешкира и зачаках някой да излезе от постройката за да скоча да се обяснявам, че сме невинни туристи. Дочу се друг лай. Отдолу от църквата се зададоха тичайки две други кучета последвани от пазач. Чудех се, дали да събираме армаганите да бягаме или да седим. Всички стояха, застоях се и аз. Пазачът се оказа доста любезен, покани ни да слезем долу спокойно и да снимаме колкото си искаме. Обяснихме му, че ако бяхме в България вероятно в момента щеше да се води бурен скандал на висок тон. Продължиха да поддържат контакт останалите от групата, но не дочух за какво говореха точно. Пак се направих на а-социална и започнах да търся местенце под небето за моята снимка, а наоколо кучетата се радваха взаимно на любовните си ухажвания.

untitled_hdr2-l800

imgp9826-p720

В последствие слезнахме до църквата Йоан Канео, която красиво, като че ли по поръчка бе застанала до лунната пътека. Заснимахме. Неусетно часа беше станал 3. Беше ужасно студено и влагата сякаш се впиваше в костите ми през двете фланели които бях навлякла. Нищо обаче не може да развали онова усещане и смях рано сутрин, когато умората те натиска, а усмивката седи плътно залепена на лицето ти. На някой им свършиха батериите, други се наснимаха и в крайна сметка си тръгнахме, уговаряйки се, че преди да си тръгнем ще направим утринно снимане.

untitled_hdr4-l800

Прибрахме се с изпращачи, този път придружителите ни вече бяха два. Стана ми жал като трябваше да ги оставим пред хотела. Бях много уморена, тялото ми искаше да спи, а на мен въобще не ми се лягаше. Разни странни терзания нахлуваха в мен, но реших да ги удавя с горещ душ.

На сутринта станах рано. Заблудена от часовника си, реших че е 8, а то било 7. Закусих и отпраших на разходка по крайбрежната част на езерото. Наистина беше чисто. Много чисто. Ако кажем, че водата е бистра защото охридското езеро е планинско, то тогава не мога да си обясня липсата на отпадъци във водата! Не че има нещо лошо в това, но за контраст може да вземете кой да е водоем в България, който се намира в населено място. Примерно езерото в Стара Загора. Е там колко беше мръснооо…
Светлината бавно се надигаше. Небето както си беше лазурно синьо отново се появиха тежки дъждовни облаци. Местните бръмчат с малки моторни лодки с които предлагат разходка на района на туристите – 10лв. Учтиво отказах на няколко от тях, но един бе особено настоятелен и почна да ме разпитва каква съм, що съм. Завързахме контакт. Нали съм дръпната, та ме е срам да снимам хора, но “моряка” сам предложи да го снимам и не можах да пропусна тази възможност. Продължих нататък. Беше спокойно и приятно. Възрастни хора се разхождаха и си почиваха взирайки поглед в гладкото огледало. От време на време се появяваше някой турист – естествено българин. Може би около 80% от туристите тук са българи. Предния ден разбрах, че само от Хасково има два автобуса… Така и не успях, от толкова много българи, да усетя пустия македонски национализъм.

imgp9836-l800

imgp9856-l800

imgp9842-p800

В 11 имаше организирано джамборе. Народен ансамбъл от града щеше да пее и танцува за наше забавление, а ние щяхме да ги снимаме. Кой знае какво са си мислели докато ние ги бяхме на обкръжили. Естествено се някой ми се мяркаше пред апарата и зад модела, та го давах по умерено в натискането на копчето. Естествено не успях да се сдържа да не снимам носиите. Обичам подобен род елементи, какво да направя.

imgp9892-l800

imgp9869-l800

imgp9961-l800

След като народа се разотиде, по програма следваше обяд. Не можа да си намеря групата и потеглих на обедна обиколка из стария град. Града неистово ми напомняше на Созопол или Несебър, макар в тези градове старинната архитектура да е по-запазена на места. За разлика от тях обаче, тук не всяка къща бе заведение или ресторант, което е и определено плюс. Из самотните улички засякох отново италианката, която вчера ме спря да ме пита къде да обмени парите си. Заговорихме се отново. Била от Палермо или някакъв град/село около него и обичала по-авантюристичния туризъм от този да отиде на море. Дошла сама и обича да снима. Колко познато. На 29 години опознаваше Източна Европа. Следващата и дестинация била Сърбия, след това Румъния. Може би след това щяла да дойде в България. Мисля, че включи България в листата си, за да не ме обиди.

imgp9734-l800

Побързах да се върна обратно, защото с автобуса в 2 трябваше да тръгнем към Свети Наум. Манастир, който е бил център на Българската патриаршия по време оно.  Намира се на няколко стотин метра от Албанската граница. Пътя към него минава през Билянините извори и минава точно по дължината на ония скали, които през цялото време ми дърпаха поглед, като пастичка на дете пред сладкарница. Беше облачно, дори преваляваше и облаците се блъскаха в тях и се спускаха надолу към езерото. Имаше предложение да си направим разходка до горе. Колко му беше! Но нали бях тръгнала на градски туризъм, естествено нямах подходящи обувки за да тръгна на подобен преход. Замълчах си. По-добре така, отколкото да правя глупости. Някой ден ще се върна пак и ще се кача.

Стигнахме манастира. Времето съвсем се затурми. В двора му ни посрещнаха с крясъци няколко пауна. Изведнъж започна да се чува тихото тракане на затворите на апаратите. Пауните като че ли позираха с разперените си опашки, а фотографите изпаднаха в безумен екстаз. Манастира беше просто още едно място, което не можахд а оценя заради многото народ. Излизайки от неговите двори разбрахме, че ще има разходка с лодка по реката.  Отново ме порази чистотата на водата. Прекрасно се виждаше синкавото дъно. Сякаш водата ще ти е до колене, а всъщност на места дълбочината достига над три метра. Дори се получаваха визуални ефекти с пречупването на светлината от обектите във водата – така наречените хроматични аберации. Реката се захранвала от многобройни карстови извори. Част от тях лодкаря ни показа. Водата извира буквално от дъното на реката, като раздвижва пясъка около себе си и оформя малки пясъчни балончета. Обясниха ни, че има някакъв маршрут свързващ двете езера – Охридското и Преспенското.  Още една желана дестинация. Май ми станаха твърде много.

imgp0015-l900

imgp0027-l800

imgp0040-l800

Както във всеки курорт и забележителност, по дължината на улицата водеща към манастира имаше дълга редица от павилиончета продаващи сувенири, напитки и какви ли не други глупости в серийно производство. Хит измежду децата и родителите им се оказаха магнити – два силно издължени яйцевидни магнита, които като ги хвърлиш във въздух се привличат и като се докоснат се усукват един около друг, докато се преследват из магнитните си полета и издават странен тракащ звук. Впечатление ми направиха красивите глинени съдове. Харесаха ми защото бяха безкрайно обикновени без излишен кич.

imgp0054-l800

Прибрахме се и отново заваля. Съзнанието ми отново поемаше удари.

Вечерта прекарахме в приятна компания, хубаво вино и сладки приказки. Гледахме снимки и времето неусетно мина. Трябваше да ставаме в 3:30 защото се бяхме разбрали да снимаме в 4, а часът вече бе 1:30.

Речено сторено. Станахме. Слязохме във фоайето. Имаше само един заблуден като нас. Решихме да изчакаме и стана ясно, че уговорката била за 4:30. Нищо, купон да става. Излезнахме навън, а беше нощ, което можеше да се очаква за 4:30 сутринта. Наредихме се на кея и започнахме да снимаме всеки каквото намери, но поради ограниченото разстояние, това нещо беше едно и също, и както обикновено – лодки. Почнаха да ми омръзват. Иска ми се да останем повече време, за да открия нещо повече от лодките в Охрид и старите къщи, а съм сигурна, че го има.

imgp0066-p720

imgp0070-l800

imgp0090-p720

Прибрах се, за да достегна багажа. Закуска и обратно по автобусите и към границата. Имахме опасения, че ще ни държат дълго време на митницата, за това тръгнахем директно натам без допълнителни отклонения. Е, с изключение на едно малко – църквата Свети Георги, близо до българската граница.

Църквата се славела с това, че била една от най-богато изографисаните църкви. Отвън изглежда бедна, почти невзрачна. Забутана в някакво прашно, малко селце. Всичики се наредиха, като че ли по заповед и наредиха оръжията си в прицел държейки фасадата. Чуха се изстрели. Тук таме се чуваше вик “Я се разкарай от там бе, пречиш!”.

Вътре обаче е наистина красиво. Слабата светлина се процежда през малките прозорчета и осветяват красивите стенописи. Щели да я реставрират. Но дали ако нарисуват отново историята, тя ще остане така очарователна както сега? Не знам, но поне, може би, ще се запази поне още малко в прегръдката на времето. Отново ми се прииска да бъда сама, да седя и да гледам и да пълня очите си с впечатления. Да разгледам детайлите един по един. Дори се почувствах мръсно, защото седяхме толкова много хора вътре и май почти никой не осъзнаваше същността на мястото на което се намирахме. Гледахме иконите, стенописите и ги приемахме само като обект за снимане, а те всъщност са толкова много повече. За мен лично църквата не е способ за връзка с Бога или място за душевен отмор. Не и в този смисъл който БИ трябвало да влагат вярващите.
Цървата е пратеник от миналото. Тя носи през времето гласовете на пра-родителите ни. Исторически извор от който ми се иска да пия, но няма как.
Не, не съм луда, пия си хапченцата редовно.

imgp0141-p720

imgp0145-p720

imgp0144-l800

Обратно към автобусите. Отново чакане по митниците и обратно в София в празната квартира. Този път си бях взела урока. Навлякох всички възможни чорапи и спах сладко сладко. На следващия ден – Хасково.

Все още нося в спомените си за Охрид. Предполагам, че всеки един от нас който е бил там, ще си го спомня още дълго време. Не само мястото, но и приятните емоции.

Презентация със снимки направени по време на посещението ми в Охрид, може да свалите от тук.
Правописните грешки са запазена марка….

Миналата година се бях заканила, че майско време ще отида на фото-пленер в Балчик, организиран от Фото-Култ, но както обикновено, когато си правя планове за нещо то нещо се обърква.  Тази година шансовете ми да посетя подобен пленер нараснаха драстично със спонтанното ми прибиране в България, с малката подробност, че тази година пленера няма да е в Балчик, а Охрид. Лошо няма.  Седмици преди самото заминаване се изписаха тоново съобщение във форума на фото-култ във връзка с пленера. Всички тръпнеха в очакване да дойде момента с потеглянето.

imgp0120-l800

Не познавам много хора от фото-култ пък и ми се носи славата там, но въпреки всичко бях подготвена да си изкарам много добре имайки предвид хората които познавам.

Всичко започна Одисейно (както винаги).  Трябваше да хвана обявения в 11ч. в интернет автобус. Отивайки на гарата на информация ми казаха, че такъв автобус няма. Реших все пак да изчакам. Такъв автобус не дойде. Така или иначе времето ми вече беше загубено, реших че по-бързо ще стигна до София с прикачване  в Пловдив, а и финансово излиза същото,  ако трябваше да ползвам такси в двете посоки до нас и обратно до гарата. Без да се чудя зачаках автобуса за Пловдив в 11:30. Отивайки да си купя билет в 11:25 на табелата на гишето седеше надпис “Ново разписание: от 01.05.2009 11:00 София…”, е чакай малко днес е 01.05… аз бях за този автобус, а той не дойде….?!

Няма значение, качих се на бус-а в за Пловдив. Капки дъжд росяха по земята и си мислех за прогнозата за времето докато сме в Охрид – дъжд, дъжд, дъжд. Това не ме притесняваше, тъй като снимките които най-много си харесвам са почти всички по лошо време снимани, а отгоре на това не очаквах да снимам кой знае колко много на пленера. С 5-ма човека да ходиш да снимаш е тегаво, че си се пречкате пък какво остава за над 50…. Но все пак идеята е друга.
В Пловдив изпуснах автобуса за София с 5мин :-). Нищо, ще почакаме.

В София направихме едно много весело кафе, после много весела вечеря последвана от едно много весело кино. Гледахме български филм, но както обикновено не помня заглавието. Странно как самия филм предхожда идейно посещението ни в Македония. Главните герои до един бяха българи, но ролите им бяха на източно европейци: българи, македонци, сърби, хървати които отиват да карат сърф в Турция :-) Постоянно се шегуваха с насажданите им предразсъдъци и етнически закваски по балканските въпроси, докато съвсем случайно не се появи един от героите, баш “европейски” представител – журналист, който да им посвири по силно на националистическата им струна. Виждаш как толкова еднакви хора в мислене, поведение, етническа принадлежност изведнъж се обръщат един срещу друг и смешно и безпочвено започват да се карат веейки всеки своя флаг. Естествено във филма бе замесена и голямата любов и всичко завърши с Хепи Енд.
Та, ние нали отиваме в Македония? Братската ни държава, където сега не могат уж да ни понасят и ни мразят, че сме им крадяли историята. Кой на кого не е ясно, а истината е някъде там. Няма да разсъждавам по този въпрос, че вероятно ще е досадно, но състоянието на Балканите е досущ като във филма. Някой ни жегна всички и сега ние до един си веем байряците и се опитваме да притеглим чергата към себе си.

Прибрах се в опразнената квартира на брат ми където ме чакаше само едно легло без чаршафи и завивки, и едно бюро. Някак партизанско беше всичко, но криеше своята романтика. Така или иначе почти не можах да спя, че краката нещо се смръзваха – предпочетох палтото ми да ми завива гърба, а и ме беше страх да не се успя.

Сутринта на автобусите си беше малка лудница: ти тук, ти там, в този автобус, в другия… Естествено по законите на Мърфи бях в сложена в друг автобус, но нали съм си връзкарче, за което благодаря на приятелите ми, ме преместиха във веселия автобус. Раздадоха ни заръчаните обективи за тестване. При мен достигна Сигма 10-20. Първоначално съм си малко скептично настроена към тази марка, но след като поснимах с този обектив, трябва да си призная че останах доволна. Не знам дали е от ъгловия диапазон който обхваща или от физическите му свойства, но определено ми хареса.
Потеглихме. Запознах се лично с хора които познавах косвено, с хора които не познавах въобще и с хора които познавам само от снимките им. Колкото и да е самотно заниманието фотография, толкова е и социално. Веселихме се по пътя, приказвахме си пътувахме си, киснехме си по митницата няколко часа. Хората които явно не са пътували често с бус извън БГ трудно ги преживяха двата часа престой, но аз явно вече имам железен тренинг на нервите с  висенето на всяка митница с 4-5 часа от всяка страна и пропътуването на заветните 2900км до Ессен.

Природата на Македония ми хареса, поне гледана от автобуса. Планини и хребети навсякъде. На територията на Македония се намират Шар планина и Осоговоската планина. Зеленина, която не изглеждаше осквернена от много градски туристи, но никога не се знае. Възвишенията около Охрид си заслужават връщането там и обхождането им. Високи скали с височина около 1600м, които сякаш се надвесват над езерото. Има и реки, чрез които водата от по-високото езеро Преспа се спускат към Охридското езеро.  Но за това по-късно.

В програмата имаше запланувано посещение на винарската изба Попова Кула и дегустация на вина. На прекрасно място. Бяха ни организирали фолклорна програма преди да обиколим винарната и да се омотаем с прекрасното вино. Така, “свежо” и весело се откри пленера.

imgp9642-p720

imgp9648-l800

imgp9652-l800

Пристигнахме по тъмно. Нямах търпение да разгледам града, който в момента за мен бе единствено светлините на Самуиловата крепост.

На следващата утрин купона започна с групова снимка. После потеглихме  с екскурзовод по тесните охридски улички, които отесняваха още повече от нашата голяма група и щъкащите таксита и коли. Когато някоя от тях преминаваше, всеки си търси някъде място къде да се свие. Идилия. Нищо не чувах от думите на екскурзовода. Всеки се блъскаше да е около него за да чуе сладките му приказки. Нещо този тертип на опознаване на района не е мой стил и се поотцепих сама по уличките. В крайна сметка не можеш да се загубиш :-) При такъв сериозен ориентир като надолнище и езеро – просто няма как.  Приятно беше. Слънцето си печеше (до един момент). Тишината и спокойствието те обзема и наистина можеш да усетиш мястото без тълпата да те задушава. Май се намирахме в стария град. Повечето къщи са изградени в типичния старинен стил с високите чардаци. По горните части на хълма се виждаха и белите стени на новите варосани постройки. Рядко дворовете имаха ограда или врата. Чисто, посадени градинки с цветя имаше тук-таме пред някоя къща, а там където мястото не позволява, по камънака на стените се спускаха растения които оформяха алпинеуми.

imgp9677-p800

imgp9690p800

imgp9692-l800

В един момент се притесних, че изоставих групата някъде. Не че ще се загубя, а че някой ще има претенции към това, че се деля от компанията. Когато ги намерих около църквата Свети Пантолеймон установих, че на никой не съм му липсвала. Е, не съм очаквала и нещо по-различно, дори по-добре така, отколкото да се обяснявам че предпочитам да разглеждам сама. Там се събрах с няколко души които също искаха да се отцепят и тръгнахме към Самуиловата крепост. Която за колорит не работеше в понеделник. Посуетяхме се известно време около нея и изведнъж като по чудо се появи голяма туристическа група от българи с екскурзоводка. Явно се подготвяха да влизат вътре. Купихме си културно билетче, като платихме в лева и заслушахме краткото историческо въведение. Очаквах да чуя някое от онези помпозни и високобарни изказвания, коио ме бяха предупредили, че ще чувам, за Велика Македония и нейното историческо богатство. Всеки който желае, може да се разрови в интернет, за да почерпи информация, до каква степен ги е подлудил национализма им. Такива неща обаче не чух. Думите бяха доста премерени и не граничеха с историческо безумство, а по-скоро с възприетата от нас страна на историята. Дали го правеха заради българските туристи (клиентелата) или защото някой от тях бяга преоценили учебниците си по история –  не знам.

imgp9709-l800

imgp9710-l800

imgp9721-l800

Охрид е бил столица на Първото Българско царство по времето на Цар Самуил. Екскурзоводката обясни, че крепостта е построена много преди Самуил да се засели тук. Някакво богато семейство е вдигнало първоначално стените. С идването си Самуил укрепява и разширява крепостта. Днес зад стените и няма нищо по-различно от това което се вижда отпред – каменни стени. Чух много укори за това, че стените били възстановени, а не са оставени както в Плиска да се въргалят само основи на сгради и хаотично разхвърляни камъни. Вътре в двора на крепостта разкопки не се провеждат, тъй като там са двете водохранилища които захранват Охрид. В Хасково за целта си имаме две водни кули, но явно техните са в двора на Самуиловата крепост, каква ирония. Под тези две водохранилища се намират подземията на двореца в който е живял Цар Самуил. Открити са и тайни тунели които са водели извън крепостта. Както си седяхме в двора на крепостта и се изля проливен дъжд. Туристите се разбягаха, аз гледах да се покрия на входа на крепостта, където някаква леля мрънкаше, че не всички сме се изнесли на време.

imgp9708-l800

imgp9713-l800

imgp9739-l800

Тръгнахме да се връщаме обратно към центъра на града, тъй като имахме организирано плаване с корабче. По пътя се порадвахме на едно катериче семейство. Връщахме се по маршрута по който бях дошла аз, но сега времето беше облачно и условията за снимки бяха по-различни. Изпуснахме и корабчето, но пък намерихме заведение с интернет в което се довлякохме същата вечер да вечеряме, браузваме и дори успяхме да гледаме Мюзика Айдъл със субтитри.

Вечерта се събрахме по-мощна дружинка, защото след вечеря бяхме решили да му направим едно нощно снимане на Охрид. Тръгнахме отново по калдъръмените улички да драпаме към крепостта. Изведнъж се сдобихме с още един другар в компанията… :-) Бездомен рошльо, който ни съпътстваше навсякъде и дори ни водеше по улиците. Когато достигнахме двора на църквата Свети Пантолеймон навлязохме в него през отворената порта. Отстрани имаше жилищна постройка, явно на пазач или на хората които извършваха разкопките през деня. Опитахме се да бъдем много тихи и всеки почна да си търси район за позициониране. Рошко обаче беше на друго мнение, наддаде зверски, непрекъснат лай. Попритесних се. Рекох си, че ей сега ще изядем пешкира и зачаках някой да излезе от постройката за да скоча да се обяснявам, че сме невинни туристи. Дочу се друг лай. Отдолу от църквата се зададоха тичайки две други кучета последвани от пазач. Чудех се, дали да събираме армаганите да бягаме или да седим. Всички стояха, застоях се и аз. Пазачът се оказа доста любезен, покани ни да слезем долу спокойно и да снимаме колкото си искаме. Обяснихме му, че ако бяхме в България вероятно в момента щеше да се води бурен скандал на висок тон. Продължиха да поддържат контакт останалите от групата, но не дочух за какво говореха точно. Пак се направих на а-социална и започнах да търся местенце под небето за моята снимка, а наоколо кучетата се радваха взаимно на любовните си ухажвания.

untitled_hdr2-l800

imgp9826-p720

В последствие слезнахме до църквата Йоан Канео, която красиво, като че ли по поръчка бе застанала до лунната пътека. Заснимахме. Неусетно часа беше станал 3. Беше ужасно студено и влагата сякаш се впиваше в костите ми през двете фланели които бях навлякла. Нищо обаче не може да развали онова усещане и смях рано сутрин, когато умората те натиска, а усмивката седи плътно залепена на лицето ти. На някой им свършиха батериите, други се наснимаха и в крайна сметка си тръгнахме, уговаряйки се, че преди да си тръгнем ще направим утринно снимане.

untitled_hdr4-l800

Прибрахме се с изпращачи, този път придружителите ни вече бяха два. Стана ми жал като трябваше да ги оставим пред хотела. Бях много уморена, тялото ми искаше да спи, а на мен въобще не ми се лягаше. Разни странни терзания нахлуваха в мен, но реших да ги удавя с горещ душ.

На сутринта станах рано. Заблудена от часовника си, реших че е 8, а то било 7. Закусих и отпраших на разходка по крайбрежната част на езерото. Наистина беше чисто. Много чисто. Ако кажем, че водата е бистра защото охридското езеро е планинско, то тогава не мога да си обясня липсата на отпадъци във водата! Не че има нещо лошо в това, но за контраст може да вземете кой да е водоем в България, който се намира в населено място. Примерно езерото в Стара Загора. Е там колко беше мръснооо…
Светлината бавно се надигаше. Небето както си беше лазурно синьо отново се появиха тежки дъждовни облаци. Местните бръмчат с малки моторни лодки с които предлагат разходка на района на туристите – 10лв. Учтиво отказах на няколко от тях, но един бе особено настоятелен и почна да ме разпитва каква съм, що съм. Завързахме контакт. Нали съм дръпната, та ме е срам да снимам хора, но “моряка” сам предложи да го снимам и не можах да пропусна тази възможност. Продължих нататък. Беше спокойно и приятно. Възрастни хора се разхождаха и си почиваха взирайки поглед в гладкото огледало. От време на време се появяваше някой турист – естествено българин. Може би около 80% от туристите тук са българи. Предния ден разбрах, че само от Хасково има два автобуса… Така и не успях, от толкова много българи, да усетя пустия македонски национализъм.

imgp9836-l800

imgp9856-l800

imgp9842-p800

В 11 имаше организирано джамборе. Народен ансамбъл от града щеше да пее и танцува за наше забавление, а ние щяхме да ги снимаме. Кой знае какво са си мислели докато ние ги бяхме на обкръжили. Естествено се някой ми се мяркаше пред апарата и зад модела, та го давах по умерено в натискането на копчето. Естествено не успях да се сдържа да не снимам носиите. Обичам подобен род елементи, какво да направя.

imgp9892-l800

imgp9869-l800

imgp9961-l800

След като народа се разотиде, по програма следваше обяд. Не можа да си намеря групата и потеглих на обедна обиколка из стария град. Града неистово ми напомняше на Созопол или Несебър, макар в тези градове старинната архитектура да е по-запазена на места. За разлика от тях обаче, тук не всяка къща бе заведение или ресторант, което е и определено плюс. Из самотните улички засякох отново италианката, която вчера ме спря да ме пита къде да обмени парите си. Заговорихме се отново. Била от Палермо или някакъв град/село около него и обичала по-авантюристичния туризъм от този да отиде на море. Дошла сама и обича да снима. Колко познато. На 29 години опознаваше Източна Европа. Следващата и дестинация била Сърбия, след това Румъния. Може би след това щяла да дойде в България. Мисля, че включи България в листата си, за да не ме обиди.

imgp9734-l800

Побързах да се върна обратно, защото с автобуса в 2 трябваше да тръгнем към Свети Наум. Манастир, който е бил център на Българската патриаршия по време оно.  Намира се на няколко стотин метра от Албанската граница. Пътя към него минава през Билянините извори и минава точно по дължината на ония скали, които през цялото време ми дърпаха поглед, като пастичка на дете пред сладкарница. Беше облачно, дори преваляваше и облаците се блъскаха в тях и се спускаха надолу към езерото. Имаше предложение да си направим разходка до горе. Колко му беше! Но нали бях тръгнала на градски туризъм, естествено нямах подходящи обувки за да тръгна на подобен преход. Замълчах си. По-добре така, отколкото да правя глупости. Някой ден ще се върна пак и ще се кача.

Стигнахме манастира. Времето съвсем се затурми. В двора му ни посрещнаха с крясъци няколко пауна. Изведнъж започна да се чува тихото тракане на затворите на апаратите. Пауните като че ли позираха с разперените си опашки, а фотографите изпаднаха в безумен екстаз. Манастира беше просто още едно място, което не можахд а оценя заради многото народ. Излизайки от неговите двори разбрахме, че ще има разходка с лодка по реката.  Отново ме порази чистотата на водата. Прекрасно се виждаше синкавото дъно. Сякаш водата ще ти е до колене, а всъщност на места дълбочината достига над три метра. Дори се получаваха визуални ефекти с пречупването на светлината от обектите във водата – така наречените хроматични аберации. Реката се захранвала от многобройни карстови извори. Част от тях лодкаря ни показа. Водата извира буквално от дъното на реката, като раздвижва пясъка около себе си и оформя малки пясъчни балончета. Обясниха ни, че има някакъв маршрут свързващ двете езера – Охридското и Преспенското.  Още една желана дестинация. Май ми станаха твърде много.

imgp0015-l900

imgp0027-l800

imgp0040-l800

Както във всеки курорт и забележителност, по дължината на улицата водеща към манастира имаше дълга редица от павилиончета продаващи сувенири, напитки и какви ли не други глупости в серийно производство. Хит измежду децата и родителите им се оказаха магнити – два силно издължени яйцевидни магнита, които като ги хвърлиш във въздух се привличат и като се докоснат се усукват един около друг, докато се преследват из магнитните си полета и издават странен тракащ звук. Впечатление ми направиха красивите глинени съдове. Харесаха ми защото бяха безкрайно обикновени без излишен кич.

imgp0054-l800

Прибрахме се и отново заваля. Съзнанието ми отново поемаше удари.

Вечерта прекарахме в приятна компания, хубаво вино и сладки приказки. Гледахме снимки и времето неусетно мина. Трябваше да ставаме в 3:30 защото се бяхме разбрали да снимаме в 4, а часът вече бе 1:30.

Речено сторено. Станахме. Слязохме във фоайето. Имаше само един заблуден като нас. Решихме да изчакаме и стана ясно, че уговорката била за 4:30. Нищо, купон да става. Излезнахме навън, а беше нощ, което можеше да се очаква за 4:30 сутринта. Наредихме се на кея и започнахме да снимаме всеки каквото намери, но поради ограниченото разстояние, това нещо беше едно и също, и както обикновено – лодки. Почнаха да ми омръзват. Иска ми се да останем повече време, за да открия нещо повече от лодките в Охрид и старите къщи, а съм сигурна, че го има.

imgp0066-p720

imgp0070-l800

imgp0090-p720

Прибрах се, за да достегна багажа. Закуска и обратно по автобусите и към границата. Имахме опасения, че ще ни държат дълго време на митницата, за това тръгнахем директно натам без допълнителни отклонения. Е, с изключение на едно малко – църквата Свети Георги, близо до българската граница.

Църквата се славела с това, че била една от най-богато изографисаните църкви. Отвън изглежда бедна, почти невзрачна. Забутана в някакво прашно, малко селце. Всичики се наредиха, като че ли по заповед и наредиха оръжията си в прицел държейки фасадата. Чуха се изстрели. Тук таме се чуваше вик “Я се разкарай от там бе, пречиш!”.

Вътре обаче е наистина красиво. Слабата светлина се процежда през малките прозорчета и осветяват красивите стенописи. Щели да я реставрират. Но дали ако нарисуват отново историята, тя ще остане така очарователна както сега? Не знам, но поне, може би, ще се запази поне още малко в прегръдката на времето. Отново ми се прииска да бъда сама, да седя и да гледам и да пълня очите си с впечатления. Да разгледам детайлите един по един. Дори се почувствах мръсно, защото седяхме толкова много хора вътре и май почти никой не осъзнаваше същността на мястото на което се намирахме. Гледахме иконите, стенописите и ги приемахме само като обект за снимане, а те всъщност са толкова много повече. За мен лично църквата не е способ за връзка с Бога или място за душевен отмор. Не и в този смисъл който БИ трябвало да влагат вярващите.
Цървата е пратеник от миналото. Тя носи през времето гласовете на пра-родителите ни. Исторически извор от който ми се иска да пия, но няма как.
Не, не съм луда, пия си хапченцата редовно.

imgp0141-p720

imgp0145-p720

imgp0144-l800

Обратно към автобусите. Отново чакане по митниците и обратно в София в празната квартира. Този път си бях взела урока. Навлякох всички възможни чорапи и спах сладко сладко. На следващия ден – Хасково.

Все още нося в спомените си за Охрид. Предполагам, че всеки един от нас който е бил там, ще си го спомня още дълго време. Не само мястото, но и приятните емоции.

Презентация със снимки направени по време на посещението ми в Охрид, може да свалите от тук.
Правописните грешки са запазена марка….

5 Responses

  1. Тодор Атанасов

    Увлекателно разказваш. Докато четях почуствах нещо странно. Въпреки, че бях там, четяйки сякаш гледах всичко отново през твоите очи.

  2. Svetlana

    На моменти даже се просълзих…нещо ме жегна отвътре.
    Увлекателна история, а снимките с лодките са много красиви!

  3. […] от организаторите Photo-Cult, Sigma и Apple на фото-пленера в Охрид тази […]

  4. Много приятен пътепис и изобщо разкошен блог! Благодаря на авторката за удоволствието!

  5. Аз благодаря за добрите думи! :-)

Leave a Reply