Млечино и Източни Родопи – част втора

posted in: Фотописи | 2

На следващата сутрин към 5:30 се изнесохме от подслона ни за да гоним светлината… И добре си я погонихме. Малко се позагубихме из тъмните планински шосета и липсващите табели, не че карта няма, но навигатора нещо не го бива. Може би защото не знаехме на къде да се отправим и се двоумяхме за две места, е явно едното ме е теглело повече, но в крайна смета достигнахме до другото, а именно село Сухово. Пристигнахме на точното място в точния момент (според мен), само дето беше толкова студено и толкова ветровито, че имах чувството че ноктите ще ми изпадат. И при все, седяхме и се любувахме на гледката. После като си прегледах снимките забелязах, че на моменти вятъра е бил по-силен отколкото статива може да понесе, но все пак има една-две сполучливи кадри.

241010_Rhodope15p800

241010_Rhodope01l800

Мястото е с.Сухово, или поне малко преди селото. На картата пише, че път няма, а то дефакто си има. Известно е от многото снимки които са му направени и има за каквото, наистина е чаровно. Малко преди забентването на язовира се извива реката, като в каньон от американските филми, често сравняван с Horsschoe… Не че няма някаква малка прилика, но за мен си е меандър на Арда.
Рейтингът на това място се увеличи още повече след спускането и спирането на водата в язовирите Студен Кладенец и Кърджали, поради което реката почти бе пресъхнала. На снимки на мои приятели се вижда оголеното дъно и тънко ручейче което тече бавно към Кърджали.
Е, ние бяхме поизпуснали този момент и вече бяха увеличили дебита на реката, но гледката си е хубава със или без река.

241010_Rhodope31l800

По пътя  на обратно за Кърджали, трябваще да се върнем почти на 100% на обратно по пътя по който сме дошли (в противополжна посока спрямо Кърджали) в което е и иронията на съдбата на хората коио живеят там. Селото е съвсем близо до Кърджали, а няма път който да ги свързва (или поне за сега на е картографиран). Да не говорим за отсрещното село, от другия край на реката. Има пешеходен мост който ги свързва, но със сигурност не можеш да накараш „баджанака” да ти докара с колата едно ремарке зелки, защото въпреки че са на не повече от 500м един от друг той ще трябва да пропътува повече от 30км…

Кърджали. И сега на къде? Моняк, уж на около 3км според човека който реши да ни упъти, макар това да ми с струваше доста невероятно, след като съм ходила там.
След около 7км срещаме табела на която ни известяват Моняк – 3км. Завиваме и се отбиваме от основния път, влизаме в село Широко поле, където Български трудно се говори и там ни препращат… Било около 2-3км…. Драпаме нагоре по пътя и от едно дърво нахално ни се присмива табелка тип стрелка, Моняк – 3км…Тия три километра почнаха да стават доста подозрителни. На едно място пътя стана дост стръмен и решихме да отбием колата и само се молехме да не видим друга табелка с надпис – Моняк-3км.

След упорито драпане по склона достигнахме до средновековната крепост Моняк (Мнеакос). Зидани стени от камък и вар са се вдигали на окол 3-4м и са наблюдавали за „некани гости” от странско. А сега разрушените стени стърчат леко, почти незабележимо над язовир Студен Кладенец.

241010_Rhodope40l800

Окото ми грабнаха подскачащите бели козички върху стръмните вертикални скали издадени над дълбока пропаст. Докато им се възхищавах и снимах, в далечината се носеше странно ехо. Скоро ни доближи жена по плътен чорапогащник и раздърпана фланела, а в ръката си стискаше брадва. Видимо разтревожен викаше „Пъцка”,„Минка” и „Гинка”. Помислих си, че търси внучките си, но след като включи и обръщението „пъц-пъц” всичко вече беше ясно. Казах и да не се притеснява вече и и показах, че козичките и не са на чак толкова сигурно място, но поне си ги намери. Жената обясни, че глутница прегладнели бездомни кучета редовно гонели козичките и долу от селото нагоре по чукарите. След кратката история която ни разказа, се подпря на скалите и с треперещ глас продължи да вика „момичетата”, които били бременни и не искала да ги губи.

241010_Rhodope45l800

241010_Rhodope35l800

Оставихме жената с нейните притеснения и похеме обратно към града за да се отдадем на почивка от почивката и да хапнем вкусна рибка край водите на язовир Къджали. Не може да минеш през Кърджали и да не се отбиеш в ресторант Моби Дик. Не че им правя реклама, просто рибата е наистина вкусна. В момента в който спряхме на паркинга пред ресторанта, нещо ме смути, но не можах веднага да разбера какво. След минутка ровене из паметта забелязах, че ресторанта е почти на дъното на язовира (или поне така изглежда). Преди единственото което разделяше посетителите на ресторанта и сушата бе едно късно 3-4 метрово мостче над водата, а сега трябваше да се спуснеш пеша по импровизирана пътека от бетонни плочи докато достигнеш мостчето.  Най-симпатичен и жален ми бе „Шаро” който бе намерил насилствено убежище, вързан под ръждясалия механизиран уред на селскостопанския труд.

241010_Rhodope53l800

241010_Rhodope56p720

241010_Rhodope57l800

И в крайна сметка пак поехме пътя към дома за да започнем на следващия ден цикъла на работната седмица.

2 Responses

  1. Май само аз нямам снимка на меандъра )))
    Харесам снимката с козата, обичам подобни.

  2. И аз нямам!

Leave a Reply