Град-музей Копривщица

Ужасно много ми се ходеше на ПЛАНИНА! Да, с големи букви. Исках да се ровя из снега, да се потя под зимното слънце и да хвана тен от слънчевите отражения. Толкова много ми се ходеше на планина. От многото планове обаче, нито се качихме на Мальовица, нито на Мазалат, нито на Скакавица. Все някой или нещо срина плановете и то естествено всеки път ден два преди да се тръгне. И все пак успяхме да намерим алтернатива, макар и не толкова висока, не толкова зимна и не толкова планинарска – Копривщица.

Не очаквах нищо. Хем ми се снимаше, хем знаеш че нищо няма да излезе, хем ужасно много си мечтаех за белите планински върхове … които няма да видя. Като за капак, минахме през възможно най-екзотичното тресе окол язовир Пясъчник. Трудно е да се повярва, че това е първокласен път, както е маркиран на картата. Самата отсечка е дълга не повече от 4-5 километра, но колата се пъпли си около 20-тинка километра в час, без да броим многобройните спирания.

110316Kopriwshtitza012-720

Винаги ми се е искало времето да е по-хубаво и все съм мрънкала за това. Но този път с пълно основание. Беше си гадно. И въпреки това, се навивах че ще е прекрасен ден от който имах нужда. Заизкачвахме се в Средна Гора и малко преди Копривщица мъглите започнаха да се вдигат.

110316Kopriwshtitza031-800

Влезнахме в Копривщица. Всичко бе спокойно, но до този момент го дължах на часа. Едва осем и нещо. Учениците вече седяха по чиновете на училището до което паркирахме – на центъра. Прекалено спокойно е. Само трима, на външен вид пенсионера, седяха на една пейка препичайки се на утринното слънце, пиеха кафе и ни гледаха с любопитство докато слизахме от колата. Няма коли, няма шум. Тихо е. Чудим се от къде да започнем и просто поемаме напред към следващата най-голяма сграда пред която има и паркирана линейка. Болница? Едва ли. Оказва се общината, а големи надписи водят зад нея – клуб на Пенсионера. Той явно е пълнен. Отдалеч се вижда телевизора и насядалите хора, а отвън няма никой.

Тръгваме по тесните калдъръмените улички с цел да намерим църквата чиято камбанария видяхме на влизане. Няма и кого да попиташ, просто защото няма. Само някакво момиче със слушалки в ушите протърчава надолу покрай нас – явно бърза за училище. И все па има някакви признаци на живот: свастики по вратите и, о! ГЕРБ! Очите на премиера ни са и в този град, залепени на прозореца и вече дори доста изсветлели.

110316Kopriwshtitza037-720

110316Kopriwshtitza038-800

Междувременно се опитахме да си купим банички за закуска. Оказва се, че има свободна пазарна ниша в Копривщица – няма пекарна! Не можех да си представя български град без банички. Къде закусват копривщенските деца? Както си вървяхме и покрай нас изневиделица изскочи млад господин от ромски произход който сладко сладко дъвчеше баничка! Е, значи все пак има! Попитахме от къде да си намерим и бяхме упътени към магазинчето на ъгъла. Баничките се оказаха две – една със спанак и една със сирене, пакетирани в найлон, произведени в Пазарджик и определено бяха на поне няколко дни. Задоволихме се с каквото има.

Намерихме църквата, влезнахме в двора, но портите и бяха заключени и продължихме по калдъръма все нагоре покрай канала изпълнен с всякакви боклуци. Покрай нас премина запъхтян кон. Пара излизаше от ноздрите му докато изкачваше товара си, два наръча и господин в работно облекло, по стръмния калдъръм, а отстрани гордо седи табела за финансиране на проект от Европейския Съюз. Стана ми интересно, къде ли точно е този „проект”. Вероятно е една от помпозните къщи-хотели със спа и всякакви други удоволствия.

110316Kopriwshtitza042-720

110316Kopriwshtitza050-800

110316Kopriwshtitza055-800

За не по-малко от 5 минути успяхме да достигнем края на града от която се откриваше прекрасна гледка към потъналия в пушек от печките на дърва град.

Оттам се шмугнахме по тесните улеи покрай дуварите за да достигнем отново клуба на Пенсионера. Часа беше едва десет. Все пак се виждаха хора тук таме, но по-скоро да е като късно вечерта и да се разотиват. Не знаехме къде да ходим. Без да искам за секуни мернах надписа на туристически информационен център и веднага нахълтахме вътре. Информационния център се помещава сградата на градската библиотека, а жената, която седеше с гръб към вратата се обърна и видимо се смути от неочакваните гости. Докато тя ни обясняваше от къде да започва туристическия маршрут и от къде да купим билети, аз прокраднъх един поглед към монитора на компютъра и –АБВ! Значи има интернет! Дори се учудих на самата себе си, че съм си помислила, че може да няма интернет, но имайки предвид всичко което ме обикаляше в този град, липсата на подобни „екстри” ми се струваше нещо съвсем нормално.

110316Kopriwshtitza067-720

Първа спирка – Лютовата къща. Портата, имайки предвид че всички наоколо са подобни – съвсем нормална. Посрещат ни жени със запретнали ръкави. Купуваме си билетче за всички обектив целия туристически маршрут – 5лв, далаверка.
Големи табели са сложени на почти всеки ъгъл: забранено за храна, животни и фотоапарати. За момент си представих как ме връзвът отвън на някой стълб с апарата.
Втора табела – забранено за обемисти чанти. Отново съм вързана на стълба този път с апарата и раницата.
За пръв път обаче цвета и големината на фотоапарата ми не смути никой. Помислих си, че е затишие пред буря, но не беше. Никой не ми се скара. Никой не ме погледна лошо, дори след като съвсем демонстративно застанах пред фасадата на къщата да снимам, а острани жените чистиха някакъв стар килим и обсъждаха как ще го изпратят за реставрация. Други пък лъскаха  прозорците в стаите на първия етаж и ни подканиха да влезнем да разгледаме.

Туристическата обиколка включва всички къщи на нашите възрожденци, които са родени в Копрившица: Лютовата къша, къщата на Каблешкови, Ослековата къща, Димчо Дебелянов. Апропо в нея беше много интересно, защото къщата е много ниска. Самите етажи са много ниски и за нас височките си беше изживяване. Отгоре на това се събрахме повече туристи на куп и ни пуснаха на запис стихове на Дебелянов. Освен това успяхме да активираме алармата в една от стаите. За щастие жената-уредник не ни измъкна за ушите. И продължаваме: домът на Каравелови където се сблъскахме с печатарската машина и бюрата на баща и син, и крушата им от която искаха да ни продадат сладко. Къщата на Бенковски – отново пуснахме алармата. Повече информация можете да намерите на неоифциялния сайт на Копривщица. Информацията е сравнително подробна.

110316Kopriwshtitza069-800 110316Kopriwshtitza071-800
110316Kopriwshtitza108-800 110316Kopriwshtitza097-800
110316Kopriwshtitza077-800 110316Kopriwshtitza081-800
110316Kopriwshtitza098-800 110316Kopriwshtitza116-800

Всички хора които успяхме да видим са спокойни, любезни, усмихнати. Но не издайнически лицемерно както сме свикнали по курортите. Наистина да ти стане драго и да им върнеш усмивката. Имаше и такива които ни питаха дали имаме къде да отседнем. Практически почти всяка къща е „Хан”. Все пак хората трябва от някъде да си изкарват прехраната. Но все пак най-много ни впечатли един поп, който освен всичко ни връчи и визитка. Да, визитка. С черен кръст и описание на услугите които извършва: опело, кръщенка, сватба и тем подобни. С къщата за гости се занимавала жена му.

Минахме и през училището. Двора му беше изпълнен с деца които хвърляха топки по баскетболните кошове. Успяхме да набараме и няколко младежа завряни в чупките на тесните улички, явно с неутолимото желание за приключение (да свършат някоя глупост) – да пушат.

И тъкмо когато си мислехме, че сме видяли всичко ни упътиха към новооткрития жив музей. Живия музей в Копривщица е реставрираното старо класно училище. Отново ни въведоха метящи двора жени и започнаха да ни развеждат из сградата. Идеята на музея е, че можеш да се докоснеш до всичко както е било по време оно (естествено изключвам въведените модернизми – зала за конференции и огромен плазмен телевизор за презентации). Първата стая която видяхме естествено бе класната стая. Наредени чинове, дъски, пясъчни „тетрадки” и табелки за порицание и похвала.
След това влязохме в голяма зала изпълнена със всякакви неща. Естествено най-голямо впечатление ни направиха жените които се трудеха на становете. Тъчене на килими и торбички от губер в реално време. Казаха ми, че мога да опитам. Мерси, няма нужда да съсипвам създаденото до тук. Отново никой не възрази да снимам.
В друга стая пък шиеха терлици. Закупихме си чифт-дарение, а жените ни обясниха на дълго и на широко за музея. Целите са им естествено туризма, но и да съживят духа на града. Копривщица е бил преди огромен търговски център от поне 12 000 души, а сега са само 4 000. Но трябва да признаем, че лицето на града-музей се допълва изцяло от този жив музей, където можеш да се докоснеш до модерните някога светски дрехи, уреди на труда и препитанието (бизнеса, казано със съвременни думи).

110316Kopriwshtitza065-800 110316Kopriwshtitza137-800

110316Kopriwshtitza140-720

110316Kopriwshtitza130-800

  110316Kopriwshtitza126-800110316Kopriwshtitza134-800110316Kopriwshtitza137-800110316Kopriwshtitza131-800

И все пак си тръгнахме, но знаем че ще се върнем със сигурност отново. Оказа се, че наоколо има няколко наброй еко и вело пътечки и места за много приятни разходки из планината, които вероятно ще обходим. Направете го и вие!

3 Responses

  1. Руси Иванов

    Аз вече съм го правил и за свастиката малко българи могат да кажат нещо повече от името`и –
    http://balkan1.blog.bg/politika/2010/08/13/svastikata.590601
    Видях и Керекова чешма на която от възстановяването`и 1935-та година, никой не обръща внимание. Като видях оригиналния камък с надписа ми направи впечатление това че годината е изписана с букви и се сетих за “Турция ке падне” НО не помнех числата на буквите. Щракнах си аз оригиналния камък за домашно и като се прибрах разбрах че годината е 1781-ва. Една жена от групата обаче щракнала цялата чешма и ми направи впечатление че възстановителите и те сложили камък, та и годината на съграждане изписали с цифри 1751-ва.
    Тези преди мен може би като не знаят числовото значение на буквите приемат че изписаното от възстановителите е вярно – ДА АМА НЕ.
    Десет години царизъм, четеридесет и пет години “комунизъм” и двадесет години “демокрация” не са достатъчни някой УЧЕН българин да забележи грешката.
    За това и аз сега опитвайки се да разпостранявам Българският календар правя картончета колкото визитка ( като се прегънат ) със системата на календара от едната страна и двете азбуки с числовите значения на буквите –
    http://a1.sphotos.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-snc4/44444_1587495173817_1428943303_1587081_4912751_n.jpg
    …………………………..
    http://a4.sphotos.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-snc4/45695_1587495773832_1428943303_1587086_3562580_n.jpg

    http://balkan1.blog.bg/technology/2010/01/18/bylgarskiiat-kalendar.474831
    Трябва да си знаем календара защото артефактите от храмовете-гробници са символи от системата и корекциите му и доказват че сме си тук от време ОНО –
    http://balkan1.blog.bg/politika/2010/07/03/ot-koga-sme-na-balkanite.571532
    Ето чешмата преди да се обадя в общината на Копривщица –
    http://r15.ams03g04.c.bigcache.googleapis.com/static.panoramio.com/photos/original/36276486.jpg?st=lc
    Ето я и след обаждането ми –
    http://v8.lscache2.c.bigcache.googleapis.com/static.panoramio.com/photos/original/39028092.jpg

  2. О! Ние тъкмо се чудехме коя е годината, тъй като числото изглежда някак … странно! :-) Но това сега обяснява всичко!

    Относно свастиката. Определено нямам предвид тази свастика, която е позната и в хиндуизма и на безкрай много други места. Имам предвид Онази свастика… Която е символ на един по-модерен период от време с по-различна символика.

    А нещо което в което съм убедена, е че не “царизма”, “комунизма” или който и да е друг строй ни форматира като нация и деградира като личности, а самите ние. Нашата безизразност, безинтересие, безличностност и много други характерни белези се таят в корените на заличаването ни. Редно е първо да потърсим проблема вътре в себе си.

  3. Руси Иванов

    Ето и интересна програма за посоката на изгревите и залезите –
    http://photoephemeris.com/

Leave a Reply