Златна есен 2011

posted in: Фотописи | 3

Плановете, които имах за тази есен бяха големи, но по всичко си личеше, че няма да могат да се сбъднат и на 1/2. И в последния момент, както обикновено се случва, заека изскача от храста точно тогава, когато най-малко очакваш.

Първо посетихме Мелник и неговите прословути Мелнишки пирамиди. Кой знае каква есен не видяхме, освен в моментите докато се движехме с колата и само цъках с език при вида на златисто-жълтите тополи покрай Струма…

След като се прибрахме и осъзнах, че няма да мога да изкарам 2 седмици из Родопите (мечти – мечти), започнах да разглеждам близките околности за нещо по-така, грабващо окото. В Пловдивско не познавам района грам. Хем са ми на един автобус разстояние, хем не знам кой автобус да хвана. Оказа се, че и транспорта не обича да е особено редовен, що се отнася до по-отдалечените места, за това само гледах снимки и бодях карфички на виртуалната си карта.

Като направих един не особено впечатляващ опит за фотографирането на “световноизвестната” Храбренска река (река Тамраш), снимането на водопади ми се превърна във фикс-идея. И не защото в Родопите те са достатъчно, а защото са ми особено трудни за снимане.

Та задебнах аз един “каньон” на един завой, на едно шосе и съдейки по картата, ходене пеша 15-20 минути, хайде 30 ако има някакъв проблем. Толкова близко ми се струваше. Една приятелка ми се нави на акъла (по-скоро нямаше представа къде смятам да я водя… както и аз) и една приятна неделна утрин поехме към въпросното каньонченце. Успокоих мъжа й, че ще му я върна жива и здрава (на моменти в последствие се съмнявах в това) и тръгнахме задружно по твърде кратката 5 метрова пътечка. След като пътеката свършва попадаш директно в шубрака и речното корито на реката, което като всеки себеуважаващ се каньон, е изпълнено с големи речни камъни, загладени от течащата вода, и на места покрити с хлъзгава слуз, за да може купона да е по-голям.

Та успокоявах аз Дорето, “ей сега сме там”, докато изкачвахме нагорнището, покорявайки камък след камък, водопадче след водопадче. Предпочитах първо да стигнем до крайната си цел, за да преценим как сме с времето и после да снимаме, отколкото да експериментираме като Хензел и Гретел в горичката. Аз естествено взех GPS-а, но не проверих батериите преди това, защото си мислех, че ще ходим кратко и няма да ни трябва толкова много, та той ме изостави още в самото начало. А и не знам дали въобще щеше да може да ме насочи на където и било, защото в това деренце, с тези високи скалички от ляво, и тази гъста горичка от дясно, се съмнявам че някой сателит би ни открил. За това пък реката си е река и няма как да си измени осезаемо посоката за следващите няколко хиляди години. Нашата 30 минутна разходчица се превърна в почти двучасова одисея в едната посока и не защото е далеч, а защото терена е леееекинко пресечен.

НО пък си струваше! Беше много красиво или поне аз така си мисля. Въпреки, че снимките ни не станаха някой шедьовър който ще преобърне света, се насладихме на красивите жълто-златисти есенни цветове. В началото започна в зеленикавата гама и по-скоро с нашето изкачване, започна да преминава в златно жълто. Разходчицата ни бе малко след тежките Октомврийски снеговалежи и по-нагоре в гората те бяха оставили белези поваляйки дърветата.

И в крайна сметка стигнахме до някъде. Радвам се, че бях с една смела жена (която за зло или добро бе поне толкова надъхана като мен), защото ако бях с приятеля ми, щеше постоянно да вика по мен “Не се качвай там!” “Слез от този камък!” “Ще паднеш!”, (не за друго, а защото е загрижен за мен) и в крайна сметка не знам дали щяхме да стигнем до където трябва!
Мило! С теб на пролет :-) Но подозирам, че тогава ще ни трябват и плавници….

Голямото снимане (чепене) започна. Ако не друго, то поне вече знам какво да очаквам за следващите пъти и се чудя, все пак, дали няма да е по-добре да минем от другаде….ако може :-)

Тук, по-горе, се опитах да покажа ефекта на поляризационния филтър (снимката в ляво). С него имате възможността да премахнете отраженията и да видите какво се крие на дъното. Цветовете са по-наситени и увеличава визуално динамиката. Естествено, той не е лекарство за всяка снимка и трябва да се използва разумно. А понякога, самата красота в кадъра са самите отражения, та не се насилвайте да използвате някакви “формули”: гора+вода=CPL, във фотографията такива няма! Махайки филтъра, на втората снимка се опитах да уловя точно това красиво, златисто отражение във водата. До колко успях обаче, това оставям на вас да прецените.

И така, водопадче по водопадче започнахме да се спускаме надолу. И както всеки път, слизането е по-ужасно от качването. Слънцето бе изменило вече посоката си, сенките бяха много по-различни и терена изглеждаше така, сякаш никога не бяхме минавали оттам. Ами сега! Проблем 2000… Нали реката е същата? Все надолу и ще стигнем, там от където сме дошли?! Е, да де, ама докато слезем… Времето започна да се точи и на два пъти успяхме да минем през най-неподходящите места за слизане. Важното е че успяхме! И реших, че абсолютно сме си заслужили титлата “Планинска коза 2011″…

——-

След още няколко седмици висене в апартамента и блеейки безизразно в монитора, един мрачен четвъртък реших, че е крайно време да се поразходим някъде!

След трагичните снимки от по-горе описаното ходене, реших че трябва да си им го върна тъпкано на всички видове водопадченца, които ми лазят по нервите. С ръка на сърце си признавам, че снимането на водопад (а още повече есенен) е един истински кошмар за мен! По принцип обичам изчистените композиции, ясните фокални точки и сравнително минималистичните снимки (до колкото е възможно)… Нещо което с един водопад в широколистна гора трудно се получава. Вероятно бих могла да обикалям от камък на камък цял час докато си търся мястото и в крайна сметка да не натисна копчето нито веднъж. Но пък го правя, натискам го, за да имам поне нещо за архива на мястото, с ясната идея, че за нищо не става.

И реката отново е Тамраш, само че по-горе по нейното течение. Много ми се искаше да видя този “Скален дом за Алпинисти” (снимката долу). Това е един леко невзрачен фургон качен/спуснат почти по средата на скалата на ждрелото. На снимка изглежда почти като колаж, но ви уверявам – той наистина е там… Заслонче, а? :-)

Този път есента бе доста по-благосклонна от към цветове и дори ни дари с един интересен феномен. От едната страна на склона (реката) дърветата вече бяха оцветени в наситено червено, а от другия край – в старо злато. Толкова бе красиво, че чак свят да ти се завие. Тишината и спокойствието са толкова впечатляващи, докато окото ти шари по всяко дърво, а мозъка ти е концентриран да анализира гледката и да търси ъгъла, и се изпълва с цветове.

При фотографията има един парадокс, който казан на английски звучи много добре, но аз ще се опитам да го обясня на Български. Убедена съм, че не откривам топлата вода и че всички фотографи могат да подкрепят думите ми. А именно, хубавите снимки стават тогава, когато слезнеш от пътеката. Парадокс е, защото противоречи на едно мое друго убеждение “Краткия път винаги е най-дългия”, което само по себе си значи, че ако искаш да стигнеш бързо, е по-добре да си минеш по дългия и вече добре отъпкан път, защото прекия обикновено е свързан с проблеми (често с много проблеми) и ако нямаш опит в оцеляването при различни обстоятелства, може да стане голяяяяма беля.

За това, ако искате да направите хубави снимки, опитайте се да излезнете от рамките на пътеката, но не поемайте излишни рискове, особено ако не знаете какво правите.

Колкото и да ми се искаше да сляза и аз от “пътеката” и да намеря различен ъгъл, в случая със снимката долу нямах никакви шансове, освен ако не си нося импрегниран водолазен костюм. Това е мястото, където съм виждала най-много листа на едно място, които да се въртят в такъв гигантски водовъртеж, а същевременно си се въртят в няколко по-малки вътрешни водовъртежчета. Мястото наподобява гигантска купа за супа пълна с листа, които най-кротко си седят на повърхността. Освен ако не поседите на мястото и не се вгледате, няма как да забележите, че листата се движат. Но с помощта на бавната експонация, листата започват да се надпреварват!

За по-голяма прегледност, може да се запознаете с метеорологичните условия с тази снимка :-) И пак, няма нищо по-хубаво от лошото време!

3 Responses

  1. За всички които ми се оплакаха, че не могат да коменитрат – Проблема е решен :-)

  2. Хм, а ловното стопанство почва по-нагоре ли?
    И на мен ми се ходи в района, но не съм наясно кое къде е и какво обхваща.

  3. Ами малко по-нагоре, като че ли. Ето, че си по-наясно какво точно има там ;-)

Leave a Reply