Дерменка – Добрила – 06-08-05-2010

posted in: Фотописи | 5

Мина се доста време от последния път когато съм ходила някъде да се разтъпча по-надалеч от Кенана. Живота те повлича по устременото си течение и се опитва да ни вкара в общ цикъл и да забравяме да погледнем в страни към бреговете където се крие разнообразието и цветовете.

Причините да не бях ходила където и да е толкова дълго време са безкрайни. Някой сериозни,  а други звучат като прости извинения там където е валидна поговорката „Щом има желание има и начин”. Едно от тях е, че нямах раница. Лятото успявам да си побера и багаж и апарат във фото-раницата, но не и когато става въпрос за по-сериозна зимна екипировка. Дълго време си избирах раница или по-скоро търсех начин да си я купя, защото модела беше почти ясен. След безкрайното лутане между  два модела и размера и женски претенции за цвят, в крайна сметка раницата ми пристигна. Тук искам да изкажа благодарностите си на Цони, който бе така добър да ми я донесе.

След известно количество лична драматургия поставена на сцената на Живота имах нуждата да излезна навън и да си почина психически. Исках да се разкарам от мястото където съм и съвсем естествено е да искам да се кача в планината. Тук пък искам да благодаря на други хора, които ми предоставиха възможността да избягам от реалността поне за няколко дни.
Времето наближаваше (06-08.05.2010) и нямах търпение да събера раницата и да потегля към Пловдив където бе стартовата позиция към Стара Планина – Беклемето, а оттам към хижите Дерменка и Добрила.

Пътувайки с автобуса нагоре по склоновете на планината изпитвах смесени чувства. Беше ми някак странно, че няма да се изкачваме пеша нагоре, а ще тръгнем директно по билото на планината, но в момента който поехме по склона на първото баирче към паметника и установих как никак не съм във форма.

Времето не беше с нас, вятър и мъгла се редуваха да се спускат в надпреварване по билото на Балкана. За сметка на това приятната компания озаряваше мрачното време. Изведнъж изгря слънцето и се озовахме пред шарения покрив (оцветен в цветовете на трибагреника) на хижа Дерменка, а още бе едва ранен следобяд.

Преди залез слънце реших да се поразходя и да намеря място от където да снимам покрива на хижата на фона на върховете пред нея. След малко по-малко от десетина минутки пеша намерих едно възвишение от което гледката ми допадаше. Бели пухени облаци застилаха цветната горичка докато слънцето ги къпеше в ярко-жълта светлина. Но колкото и красиви да бяха тези облаци то именно те ми пречеха да видя надолу долината. За броени секунди самата аз се озовах в облак докато натисках спусъка на апарата.

100506Dermenka41l800

100506_Dermenka45l800

Въпреки, че знаех точно откъде съм дошла  и къде би трябвало да е пътя, за миг се почувствах като Алиса в страната на чудесата.  Всичко което виждах бяха краката си, бабунките с трева и безкрайното бяло нищо пред мен. Затичах се. Всеки градус отклонение би могъл да ме отдалечи от пътя, а наоколо няма дори дървета за ориентир. Водена от интуицията си попаднах на правилното място и след кратък спринт достигнах Дерменка.

Купонът беше на 6!

На следващата сутрин поехме пътя през мократа трева по пътеката към Добрила. Лесен и приятен преход наподобяващ следобедна разходка в парка с леки елементи от наклон към 40-тина градуса в продължение на километър. Обичам да се движа последна в групата и това си има своите положителни страни. Точно когато останалите от нашата дружинка драпаха по най-стръмната част от прехода из клека се появиха двама младежа и една жена които ни показаха лятната пътека, която подсича върха. Оствихме останалите да се мъчат с височината, а ние трима поехме по лекия път.

За жалост мъглата ни следваше през цялото време. Едва когато влезнахме в гористата част на прехода облаците в които се движехме не се виждаха. За сметка на това имаше големи локви, образувани от разтапянето на снежните преспи. Нормално. Това което ни грабна вниманието обаче бяха огромни купове яйца на попови лъжички. Почти всяка локва си имаше по едно такова „бижу”. Количеството на яйцата бе огромно. Как ли ще се излюпят в тези студени, плитки и малки „водоемчета”? Тяхна си работа.

Добрила. Пак мъгла. След време бонус – Суграшица.

Нещо дясното ми коляно не бе в най-добра форма и само пъшках и охках подпирайки се по масите и куцукайки на ляво на дясно. Но когато слънцето се показа и облаците разкриха някаква гледка, стиснах зъби и се опитах да се добера до най-близкото място от където имаше нещо да се види.

100507Dobrila34l800

100507Dobrila38l800

Купона беше на ….  Абе посмяхме се.

Утро. Стягане на раници. Студ. Решихме да качим връх Амбарица. Не изглежда трудно. Да-да! Дори и без раници след две пържени филийки (да, за закуска си купих пържени филийки) задачата ми се струваше тежка. Наоколо ми изглеждаше някак скучно. Само нагоре, жълто-зелено и лилави минзухари. Няма дръвче – тук таме камък. Но малко преди да изкачим самия връх се откри гледка към Купена и заснежения Ботев! Е, това сега е друга приказка! „Искам таааммм!!!” – Извиках аз. Обещаха ми. Да видим.

100508Dobrila03l800

Амбарица. Вятър. Студ. Водата в твърдо състояние. Ръцете сини.  Слизаме. Студ. Обядваме. Тръгваме към лифта. Слънце. Втора база – не работи. Надолу. Първа база. Да слизаме ли с лифта?

Разделихме се отново на две групи. Нашата сговорна дружинка от аз, той и тя поехме с бодра стъпка по каменистите сипеи тип „път”. Слънцето вече беше с нас. Смеейки се се търкаляхме тук таме, но след едно кратко телефонно обаждане смеха остана на страна.

„Като стигнете 13-ти стълб на лифта – в ляво.” Като се замисля, много си му отива номера на лифта – 13. Пътечка. Стръмен сипей. Решаваме, че ще е така само в началото и наистина след няколко метрово вдигане на прахоляк се озовахме на маркирана пътека в червено. Маркировката бе толкова на често по земята, че все едно някой бе вървял с четката по земята. Сега като се замисля – твърде вероятно… С пробита кофичка за боя на багажника на колело. Що пък на колело? – Защото пътеката се оказа екстрийм маунтин байк пистата на екстрийм парк Шамбала – Сопот. Колко забавно. Едни склонове, един прах. Маркировката изчезна. Е, просто няма как да се задържи. На моменти се чувствах като пусната в някой филм тип „I am survivor ”. Бе толкова стръмно, че на места имаше осигурителни мрежи по които ни се наложи да висим за да слезнем надолу. Стигнахме! Никога няма да го забравя. Имам чувството, че бяхме покрити в прахуляк от главата до петите. Е, поне аз бях със сигурност. За съжаление, когато отдъхнахме  установихме, че нямаме нито една снимка докато слизаме. А определено щяха да станат интересни снимки. Едно е да разказваш, друго е да показваш!

Викам, да повторим за каузата? А?

След едно екстремно слизане с  15кг раница, една пейка и студена бира правят чудеса!!!

Пловдив. Димитровград. Всичко хубаво си има своя край, само лошото не. Обратно към града и обратно към реалността. Стискам зъби и продължавам напред. Дано и тази „екстремна писта” свърши някога…

5 Responses

  1. Поздравления за раницата!Най-накрая доживяхме.:-)

  2. admin

    ахаха еми, да Ванка, крайно време беше след почти две години мрънкоч… Сега остава само да покорявам върхове :-))))

  3. Честита придобивка! :) Този път ми се стори малко постничко откъм снимков материал, предполагам, че просто времето не е било подходящо… Тази обаче със смърчовете е готина :)

  4. Важното е купона да е на 6! ;-)

    Страхотно описание на прехода, даже малко завиждам. :)

  5. admin

    Много правилно. Но не е САМО това. Този път ме домързя да си направя труда да огледам района и набележа позициите предварително. С това турбулентно време не можах да реагирам от къде какво да видя. Но както вече казах, на 80% беше мъгла, така че няма какво да се тюхкам. Между другото снимката с дърветата и на мен ми е любимата от този път ;-)

Leave a Reply