Чепеларе-х.Изгрев-х.Кабата-Орехово

С много мъка започвам писането на тази публикация. Мина почти месец от началото на случката. Реално това е най-дългият период, с който съм сe бавела с пътеписа… НО, случват се и такива работи. Искаше ми се да не е насилено и да ми дойде отвътре писането, но явно това няма как да стане докато не започна да пиша :-). И въпреки че този месец е белязан от сняг и опустошителни природни сили, оказа се, че бедстването си има своя чар. Явно зависи в какви граници е, каква е компанията и къде се намираш. При нас явно тази комбинация бе в най-добрия възможен вариант. И макар да имаше не малко нажежени ситуации, в крайна сметка се прибрахме у дома с усмивки.

Всичко започна в Чепеларе, около 9:30 сутринта на 5-ти Януари. Метеоролозите не спираха да повтарят за влошаващото се време и тежките снеговалежи и драстичния спад на температурите, които ни очакват. Трудно можеше да им се повярва при вида на яркото зимно слънце. Паркирахме колата и започнахме да се екипираме. Термометърът показваше -4 градуса, но те звучаха някак стоплящо на фона на предсказаните -15 ℃.

Предния ден бе валял нов пухкав сняг. Снежинките се бяха слепили и образували странни ледени кристалчета, които по-скоро напомняха купчина тънки люспи, а на усещане бяха като фино стъкло или брашно, което се разхвърчава на отделни кристалчета в мига, в който удариш един ритник на преспата.

Ден като ден. Нищо особено. Аз, Слави и един приятел бяхме първите трима ентусиасти, които поехме към х. Изгрев. С останалите двама щяхме да се срещнем на следващия ден на х.Кабата и на третия ден да продължим към х.Персенк. Докато се чудехме как да преминем покрай едно младо биче, което се втренчило в нас, прелетя млада двойка, с която се заговорихме. Идваха чак от Варна за да се потопят в красотата на зимните Родопи. Та тези двамцата имаха неблагоразумието да се присъединят към нас. Но за това после :-)

Ден като ден. Може би малко хладно, но никой не усети. Направихме си почивка на една широка слънчева поляна. Пуснахме си Теодоси Спасов и запонахме да се напичаме под слънцето. Ходенето беше лесно и приятно. Снегът на места достигаше коляно, но пътеката бе добре отъпкана (Варненчани бързаха пред нас и ни пуснаха пъртина :-)). Всичко бе песен.

Пристигайки в хижата се сблъскахме и с младия клуб гребци които бяха на лагер там. Оказа се, че си имат някаква база и ходят на лагер-школи всяка година. Това означаваше, че хижата е пълна и далеч надминава представите за тиха, запустяла, зимна хижа. Печките бумтяха и беше толкова топло, че не се наложи да палим нашата в стаята. Тинейджърите бяха шумни в границата на очакваното, но ни предупредиха, че няма страшно – в 22 ч си лягат. И точно така се случи. Малко преди 22 ч бяха вдигнали такава шумотевица над трапезарията, че имахме чувството, че таванът ще се срути. Без думи, но с подпален поглед, изхвърча треньорът. Изръмжа веднъж и глъчката изчезна завчас. Единственото, което ме озадачи на следващата сутрин беше, че същите тези младежи тренираха надъхвани от репертоара на поп-фолк дивите от Планета… хъъъъъъъъъъх. Представям си Рамщайн, дори и някаква ритмична черна музика, но не и лигавия глас на някоя дива която пее “нежно ме докосни” … както и да е…

Неведнъж обсъдихме маршрута до хижа Кабата (Слънчеви поляни). Хижарите на Изгрев ни гледаха с неохота, някак угрижени. Постоянно повтаряха, че ще ни е трудно, но ще успеем, че младежите гребци са ни били пъртина до Глухите камъни.

И наистина на следващия ден започна истинското приключение. Станахме сутринта, а единственото, което се виждаше вън през прозореца бе Бяло! От време на време вятърът засилваше устремно снежинките и ги забиваше челно във фасадата на хижата. Сбогувахме се с гостоприемните хижари и потеглихме. Вече бяхме комплект от 5-ма души. Ние + Варненчани. Предната вечер някак им бяхме спечелили доверието и решиха да тръгнат с нас към Кабата, а на следващия ден да слизат към Хвойна. Горките…

Загубихме се още на първите 200м. Нищо не се виждаше, а и снегът никак не ни помагаше. За една вечер бяха наваляли пресни 30-тина сантиметра сняг и бяха позатрупали пъртината на гребчетата. Когато влезнахме в гората виелицата утихна и ходенето стана по- приятно. Тогава имахме възможността да се потопим в зимната приказка. Всичко бе толкова … бяло. Клоните на огромните дървета бяха подгънати от тежестта на белия натрупан сняг.

 

В един момент достигнахме до “Първата Беседка”. Крайната дестинация на гребците. Една широка поляна, от която не видях много. Тъкмо малко преди това се бях наежила, че аз ще вървя първа и да бия пъртина, да си починат другите и само няколко крачки на поляната и вече затъвах в сняг почти до кръста. А както знаете, аз не съм от най-дребничките. Слави ме измъкна и в крайна сметка си намерих мястото отзад, хем и да поснимам малко. Това не се оказа особено възможно, имайки предвид силния вятър, който ни блъскаше и силния снеговалеж. Завиждах на Светла, момичето от Варна. Не знам колко тежеше, но със сигурност нямаше проблема, който имах аз със затъването… Аз съм си виновна. Ще ми е урок за следващата Коледа :-)

На няколко пъти ми се наложи да спра и да потърся нещо сладко, преди тотално да ми причернее. Иначе беше красиво, но в един момент спира да ти пука за това. В крайна сметка, след едно изтощително 4 часово блъскане в снега, най-накрая се докопахме до Глухите камъни. Никога не съм минавала по този маршрут и не знаех какво точно за нас означава това, нито пък какво са въпросните камъни. Мислех, че има някаква по-специална история за мястото, тъй като аз камъни НЕ виждах… След малко по-упорито вглеждане в крайна сметка ги открих ето там :-) Зарити.
Не успяхме да си починем кой знае колко дълго, а и не искахме. Беше толкова студено, че не ни се седеше на едно място за дълго. Хапнахме набързо кой каквото намери и отново потеглихме. Оказа се, че сме минали едва полoвината, а най-тежкото те първа ни очакваше…

 


Тежко, тежко… колко да е тежко. Всъщност имахме късмет, че се движехме през повечето време през гора, което автоматично означава по-малко сняг. Дърветата играя ролята на пазители и поемат част от снежната покривка и въпреки всички си газехме до коляно. Това не ни попречи да спрем и да си направим огромен снежен човек. Поне матриял колкото искаш, пък и малко да се разведрим.
На 6-тия час започна да става някак притеснително. Започваше да пада мъгла, а ние все по-често губехме маркировката. На мен лично ентусиазма тотално ми се скапа малко преди да достигнем хижа Скални мостове. Това беше около седмия час. Вече бяхме съвсем близо, но като разбрах, че има още около час и половина до хижа Кабата, ми се искаше да разкъсвам плът. Обзалагам се, че ако Скални мостове беше отворена, вероятно щях да остана там. Междувременно снегът се усили и вече не виждах почти нищо от него, освен това се и стъмваше вече. Настроението ми бе на приливи и отливи, като се редуваха моменти на енергия с моменти на нервен мърмот в който отказвах да мръдна и крачка напред. Естествено знаех, че това няма как да се случи – да си остана където съм, но ми беше някак хубаво да измрънкам. Снегът бе толкова силен, че след цял ден газене през него в крайна сметка дрехите ми поддадоха и започнаха да пропускат вода. Вече мразех всички и всичко. Подминахме някакви разрушени постройки и пак се загубихме. Обхват няма. Тъмно е. Знаехме, че сме съвсем близо до хижата, на пътя сме и пак не знаем на къде да вървим. Маркировката бе противоречива и знаехме, че не можем да седим на едно място, но не знаехме и на къде да продължим. В крайна сметка някой се свърза с хижаря и започна безкрайното обяснение как да я намерим. Някой каза, че му мирише на хижа :-), после се чуха и гласове на приятелите ни, които ни викаха от хижата.

След близо 9 часа достигнахме крайната си дестинация. Някак облекчена влезнах на топло и дори се шокирах от сериозния сблъсък с цивилизация – телевизор със сателитна телевизия! WOW! Изненадата не бе за дълго, тъй като тока на няколко пъти прави опити да спира и в крайна сметка успя. Хижаря се надяваше да е нещо моментно, но уви, не беше точно така. Ако печките в бунгалата не бяха на ток, въобще нямаше да ми пука за него и дали го има или няма. Но май се очертаваше една многоо студена вечер в спалното. Прецених, че не е нужно да разсъждавам над неизбежното и се отдадох на отдих и спокойствие край печката, а навън си трупкаше ли трупкаше.

На следващата сутрин се събудих леко трепереща и то не толкова от студ под завивките (бях се екипирала добре с 4 родопски одялала), а от вятъра който ме биеше от прозореца. Имах късмета да спя до него. “Дано тока дойде за тази вечер” – помислих си аз. Предната вечер обсъдихме с останалите си прехода до Персенк и преценихме, че няма да го бъде. Както казваше бай Жоро (хижаря) “Недейте момчета, ще теглите много!” А и като разбрах, че трябва да се върнем обратно до Глухите камъни (нагорнище в преспи) прецених, че няма начин да мръдна от Кабата, ако ще и останалите да тръгнат. Само варненската група таяха някакъв скрит ентусиазъм и смятаха да тръгват за с.Хвойна и да се прибират на стоп до Пловдив.

Едва се отвори вратата на бунгалото. Слави и останалите бяха станали и тръгнаха да ринат сняг до чайната. И има за какво. Вечерта бяха наваляли нови 30-тина сантиметра сняг и положението вече беше доста “цветно”. Със сигурност средната снежна покривка бе над метър. Ясно е – оставаме тук. Само през деня щяхме да се разходим до местните забележителности. Те все пак бяха в “двора” на хижата, както твърдеше хижаря. Ток няма. Няма и да има. Чичо Жоро пусна радиото с някакви батерии и всички се вслушахме: затворени пътища, спрян ток в Смолян, Чепеларе, Пампорово, бедстващи хижи в планините. Е, не крия, много ми хареса определението бедстващи. Явно и ние бяхме сред тях, все пак и ние бяхме закъсали, без ток. Но какво му трябва повече на човек след като има храна, вода и печката в чайната е на дърва? Варненската група също се отказа след като чуха, че пътят за Асеновград е затворен. И добре сториха.

Чичо Жоро ни бе обещал да ни е туроператор, но тази сутрин като видя още колко е натрупало повтаряше под носа си “Ама вие наистина ли искате да ходим?!” Беше ясно и нямаше връщане назад. Казана дума, хвърлен камък. Та сложи той абичката и гумените ботуши и ни поведе. А то едва се върви. 20-тината минути до църквата прераснаха в близо час драпане. Добре, че не сме било толкова луди да тръгнем за Персенк!

Историята на Цирикова църква е следната. Под турско робство, през 17-ти век е имало масово клане на хората от района, които са отказвали да приемат турската вяра – помохамеданчване. Църквата се намира в пряка близост до високи скали от които са били хвърляни отрязаните глави на българите и хижарят твърди, че долу все още могат да се намерят черепи и кости. А църквата я наричат Цирикова, защото писъците по време на клането се чували чак в Асеновград (цирикам=викам). Едно време е имало малко параклисче, което да посочва мястото и да служи като паметник. Преди близо 70 години паметника се превръща в църква. Смята се, че малка част от хората които са успели да се скрият в близкия природен феномен, са основатели на с.Косов (почти съм сигурна, че бъркам селото в момента).

Останалите поеха към каменния каньон, а аз предпочетох да си остана край църквата, за да не се пречукам по заледените скали. Слави остана с мен и в крайна сметка тръгнахме бавничко да се прибираме, за да си снимам аз на спокойствие. Споменах ли, че продължаваше да вали сняг? Следите ни от преди 30 мин. вече бяха покрити с няколко нови сантиметра. И утре ще ни е весело.

Няма ток. Чичо Жоро започна да се отчайва все повече и повече и каза, че такъв сняг не е виждал от 20 години. Последно 1993-4 (помня ли) било стигнало ехе, до прозореца… и не е спирало тока. А сега работата е дебела. Поне ако се съди по това което се говори по радиото… направо сме го закършили горе в планината. А на нас единствения ни проблем бе да си намерим с какво да си уплътним свободното време. Беше рано за мезета и някой започнаха да играят карти, а ние със Светла имахме някакъв болен ентусиазъм да редим пъзел в тъмното. Да знаете от мен – не става. Особено като редите някой сложен пъзел с много елемента. Цветовете въобще не се различават и в един момент се хващаш как се взираш с надеждата да различиш нещо. За щастие чичо Жоро ни намери къде, къде по-интересно занимание и само като чухме предложението захвърлихме пъзела. Беше време да се подготвяме за софрата. Т.е да си направим пържени картофи. Истината бе, че намерихме каквото има под ръка и решихме да си направим нещо вкусно. Ето такива картофи, заклевам се не съм яла. Може би специалната подправка е… пържене на челник. Вечерта се развихри в бурен купон, за който само ще се носят митове и легенди, но няма да споделя снимки, за да не компрометирам някой :-)

Но за едно бях права още сутринта – Нощта ще е тежка. Температурите паднали много под нулата, бяха охладило достатъчно дървените бунгала, които така или иначе не са пригодени за зимуване. Но на кого му пука – подслон е, а и на повечето определено не им беше до това :-)

Вече не помня дали на следващата сутрин снега беше спрял да вали. Май да. Условията за похода ни надолу към с.Орехово бяха повече от обещаващи: отрицателни температури и дебел пухкав сняг – Отново завидях на Светла. Добре, че сме надолу! Освен това двама от спътниците ни бяха минавали преди два дни по същия път, но в обратна посока (към хижата), което означава, че най-малкото няма да се губим (дали). Спуснахме се с приповдигнато настроение. Имахме някакви планове за цялостното ни прибиране и гонехме определени цели като време. Мислихме си, че са постижими, но природата кроеше съвсем други планове за нас. Новият пухкав сняг бе толкова много, че нямаше и помен от стъпки, а маркировката се бе скрило усърдно под наклонените клони на дърветата. Освен това, този който е слагал маркировката явно си е мислел, че до тази хижа хората само ще се качват и никой няма да иска да се връща обратно в Орехово. Маркерите бяха сложени по такъв начин, че да се виждат само ако идваш от селото нагоре, но не и надолу. Загубихме се. Не за дълго, но достатъчно да ни обтегне нервичките на моменти.

Въпреки всичко, при тази гледка наоколо, няма как дълго време да си вкиснат. Гледали ли сте някой приказен филм (на Дисни примерно) който се развива в Лапландия, или някой измислен свят – вие си изберете, и ви показват онези грабващи картини, които само могат да ви накарат да затаите дъх от величието на природата? Ето това е, че дори и много пъти по-силно като усещане. Това няма как да се пресъздаде, ако щете и на 5D кино. Умората в мускулите, пулсиращата топлина в обувките, влагата на дъхът ви, пронизващите иглички на студения въздух под носа и всичката тази красота, която да изпълни душата на където и да погледнеш…

В крайна сметка стигнахме Орехово. Гарантирам, че това е селото с най-много параклиси (не броя Кръстова гора) в България. И припетите ни не спират до тук! Но с всичко останало се оказа, че се сблъскахме всички по градовете, макар и не високо някъде в Родопите: коли, сняг, лед, за това няма да говоря за тях. Оказа се, че аварията с тока е наистина много сериозна и чичо Жоро май скоро няма да гледа телевизия… И за в бъдеше, когато чуете за бедстващи туристи в някоя хижа – спомнете си за нас. Ако хижата е топла и има храна, няма въобще смисъл да се кахърите за тях – добре са.

И всичко завършва добре, когато завършва с двойка кебапчета в крайпътното ханче на тунела преди Асеновград. Който знае за какво говоря, знае за какво говоря :-)

 

 

 

 

5 Responses

  1. :) Хубаво ходене, хубави снимки! Предпоследната с рекичката ми е любима :).

  2. Йеееее, разказчееее! :))) Хаха, направо понякога се чудя как може жените толкова бързо да си сменяте настроението… ма пък е било забавно :) А каква приказка е в гората… представям си на живо какво ли чудо е било :) Иначе това за бедстването винаги го преувеличават мъничко…

  3. Тише, то да не дава Господ да разбираме какво е истинско бедстване :-) А това с настроението е талант :-)

  4. Този преход се оказва доста по-сложен от “Следновогодишен западнородопски преход – Пампорово-Перелик-Ледницата-Гела”! При положение ,че познавам местността, шапка ви свалям за прехода ви в това време на годината при тези условия. Снимките както винаги са уникални!

  5. Добре завършилата глупости винаги изглежда като подвиг :-) Както видяхме тази година (2012) и по-зле може да има :D …

Leave a Reply