3 в 1

posted in: Фотописи | 5

Цялата зима преминава в безцелно преживяване ден за ден.  Скоро трябва да е пролет, но всички оплюват нрава на “Баба Марта”. Апарата вече почти беше хванал пайжинки по краищата. Разнасях го няколко пъти с мен извън града, но като цяло добре си поспа зимен сън.

На 14-ти февруари вече не ме свърташе на едно място и реших да покрача малко из всеизвестния район “Кенана” (Съб’та раб’та няма, рЪките  У джобИте и на Кинана…). Още миналата година посоката към “Асенова крепост” се беше превърнала в редовна по-дълга дестинация. Да, не сте прочели грешно – “Асенова крепост”. Така се нарича района около село Клокотница, където вероятно е имало крепост. В района се е водила една от най-великите битки в която Иван Асен II извоюва решителна победа. Зоната е включена в туристически маршрут който преминава през известното хасковско сборище – чешмата “Свети дух” и продължава към връх Аида. За щастие времето беше достатъчно лошо за да държи “гражданите” далеч от местността и да мога да се разходя на спокойствие. Въпреки това не липсваха и любимите ми елементи които запотяваха стъклата на паркираните сред дърветата коли. Плодовете на повишения градус се носеха от вятъра като победно знаме, забодено на клонче окичено с мартенички. Засмях се мислейки “Трифон Зарезан, Свети Валентин или подранила Баба Марта?” Който се интересува от снимката, може да я види във фейсбук. Не и е тук мястото.

100214_Kenana_20l800

Продължих надолу по пътя. Снегът изведнъж започна да става все по дълбок. Не можах да стигна до крайната си цел. Ставаше тъмно. Трябваше да издрапам обратно преди да се наложи да слагам челника. Започнах да се оглеждам какво мога да щракна преди да поема назад. От ляво висок склон, от дясно стръмен склон, а напред сняг. Опциите се бяха изчерпали още преди да се замисля.  Направих няколко крачки и намерих едно-две места където, явно при по-високите температури предните дни, бяха разтопили част от снега и бяха създали малко “подснежни” поточета, които на места избиваха на повърхността. Отново сковани в прегръдката на студа, леда беше оформил причудливи геометрични форми, които контрастираха с цветовете на малките обли камъчета криещи се под тях.

100214_Kenana_01l800

100214_Kenana_07p720

След няколко бързи кадъра забързах към вкъщи.

Две седмици по-късно времето беше почти пролетно. Температурите над 10 градуса и нищо не можеше да ме спре най-накрая да издиря дивите кокичета.
Есента, когато опознавах по-далечния периметър около вилата ни, попаднах на табела която гласеше: Защитена зона “Снежно кокиче”. Още тогава си заплюх мястото за снимки.

На 28 февруари поех двучасовия преход до мястото. Естествено топлото време и слънцето беше запълнила зоната около чешмата с представители на местното туземно население. Чалга и миризма на кебапчета се носеха из клоните на голите дървета. Подминах с възмущение надолу по склона и след още 15-тина минути вече седях близо до табелата и издирвах с поглед кокичетата. Надявах се да не са прецъфтели поради ненормалните температури. Да си призная честно очаквах едни тучни зелени поляни с висок брой кокичета на квадратен метър. Естествено реалността бе съвсем различна, но при вида на първите кокичета веднага се заех да изкачвам насипа над който те се намираха. От нетърпеливост пропуснах да огледам за по-лесно качване до цветята. На който акълът му е малко, гърбина да му е яка. След по малко от минута седях под клоните на дърветата над склона и се наслаждавах на белите камбанки на кокичетата.

100228_Snowdrops_0011p800

Ако трябва да бъдем честни снимането на кокичета бе едно от най-трудните и болезнени неща които съм правила наскоро. Повечето кокичета обичат сенчести места, което прави достъпа на подходяща светлина доста труден. Зелената растителност наоколо все още липсва което прави фона тъмен и черен. Освен това те са толкова миниатюрни и за да ги хванеш в сравнително подходяща позиция трябва да си готов да пожертваш дрехите си и да се повъргаляш в мократа пръст. Опънах една малка скрита торбичка и започнах да се боря с гравитацията.

След близо един час мъчително местене със статива от кокиче на кокиче, бутане из шубраците, калкулирах направеното: кадри-0, разпрани дънки и кървяща ръка. Въздъхнах тежко и подадох няколко благословии наум, а докато крачех из дърветата попаднах на няколко добре оформени пътечки по склона. Явно направени от преминаващите животни – патроните бяха добро доказателство за това. Нагоре се откриха сравнително голи поляни покрити с минзухари. Като кокичетата не ми се дават, значи ще снимам в оранжево. Но само докато си мислех това и погледа ми се закова върху наситено розовите цветове на красиво нискостеблено цвете. Никога преди не бях виждала такова. В последствие, след активизирането на съответните компетентни кадри, стана ясно, че това е застрашената Червена Сасънка.

100228_Snowdrops_0019p720100228_Snowdrops_0028p720100228_Snowdrops_0039p720

Продължих с минзухара. Уви проблема с фона си оставаше. Изгорялата трева създава невероятна шарения отзад, че чак може да ти докара главоболие… А един дългоопашат синигер седеше на близкото дърво и пееше любовната си песен, но изглеждаше така все едно ми се присмива.

100228_Snowdrops_0036p720

След половин час мъчене се отказах от разчупената гимнастика тип Йога и реших, че е време да се прибирам. Крачейки на връщане видях още няколко места с кокичета които не бях забелязала преди. Светилната преди няколко часа е била прекалено силна за да ги забележа. Едно от тези места ми е особено любимо заради склоновете си и винаги зелената трева която ги покрива като килим.

03.03. Националния празник. Знаех къде точно искам да отида, точно кога искам да отида и всичко бе пресметнато. Светлината падаше точно между двата склона които сключват V-образна форма. Извадих дъждобрана и го постелих над тревата внимавайки да не затисна някоя работлива пчеличка или кокиче. Само да отбележа за протокола, имам панически страх от жилещи същества, но в този случай желанието ми да снимам беше притъпило неприятното усещане.

100303_Snowdrops_0052l800

Когато сложих макро обектива забелязах, че тревата гъмжи от живот. Всякакви миниатюрни същества крачеха из зеленината. С много упоритост успях да заловя и някой от тях. Невероятно е как един обектив и фотоапарат успяват да те прехвърлят в един съвсем различен свят, който през цялото време е пред очите ти, но никога не го забелязваш. Някой от тях, по-малки от главата на карфица  изкачваха препятствия.

100303_Snowdrops_0031p720

В еуфорията зарязах статива и започнах да обикалям като дете играчките в лунапарк. Естествено последиците се видяха след това на монитора. Една част от кадрите бяха достатъчно размазани и поеха краткия път от копчето Delete до Recycle Bin-а.  Още тогава си знаех, че правя грешка, но цветята са толкова ниско, склона сравнително стръмен и опъването на статива  щеше да е много трудно. … Оправдавам се. Просто ме мързеше. И все пак останаха няколко кадъра, които да ми правят настроението слънчево като ги погледна. В един момент спрях да се полюбувам на зеленината и тишината, но тишината липсваше. Чуваше се неспирното жужене на безбройните пчели събиращи нектар от цветята.

100303_Snowdrops_0022l800100303_Snowdrops_0014l800100303_Snowdrops_0043p720

За тази година – стига толкова кокичета! Дайте следващото цвете!

5 Responses

  1. Иван

    Една от любимите ми твои историйки!
    Поздрав!

  2. Снимането на дребни неща по земята наистина е огромно предизвикателство. Моят статив понеже не може да снима от позиция по-ниска от около 40 см и е абсолютно неизползваем за такъв тип снимки. Ама дълбоко заспалият гений в мен се пробуди и леко сънен ми каза да си оставя фотоапарата на земята, да подпра обектива отдолу с нещо под ръка (я някое клонче, я кутийка от филтър, я капачка от обектива) и така да догодя някакво прилично кадриране. С таймера на 10 секунди и се получават прилични резултати :)

  3. http://photography-on-the.net/forum/showthread.php?t=529785 Моя се чекне в много посоки, ама докато разчекна се изнервям… Откровено си ме мързеше, но и терена беше наклонен и на места нямаше как да застопоря статива. Може би ако се бях помъчила, щях да успея, но бубите със сигурност щяха да са хванали пътя. Иначе да, полежах си доста по земята. Подпирах с ръце, лакти, но светлината беше сравнително силна, така че на 200 исо имах скорост около 1/120 и със стабилизацията на Пентакса размазването беше минимално или липсваше въобще.

  4. Eeee, ти си добре, аз когато правих моите акробатични въргаляния по земята трябваше да се задоволявам със скорости от сорта на 1/30, максимум 1/40 с моя нестабилизиран обектив и нямаше как да подпирам с ръка. Но както са казали хората, има ли желание – има и начин :)

  5. Katia Demireva

    С голямо удоволствие чета фотописите ти, те са една невероятна комбинация със снимките към тях.Като си се родила орисниците ти не са били в отпуска.:)

Leave a Reply