3 Роженски залеза + 1 утро в НАО-Рожен

posted in: Фотописи | 4

Всяка година кръжочници от АО – Хасково, НАОП-Димитровград и членове на АК “Хелиос”-Хасково се събират на астрономическа лагер-школа в базата на НАО-Рожен. Имам прекрасни спомени от ученическите си години на това място и винаги с удоволствие се качвам там. За съжаление не винаги това се получава. Тъкмо се бях подготвила психически, че и тази година ще пропусна когато се отвори възможност да бъда там, макар и само за 3 дни.

Вече имах навигационно устройство и условията бяха идеални да пробвам на къси разстояния дали ще се сработим. Плановете ми бяха доста по-мащабни. Надявах се да успея да посетя Каниона на водопадите. Дори си свалих трека на маршрута който вече Евгени Динев бе направил, но за такава далечна разходка нямаше да ми остане време. За това започнах да разглеждам усърдно районна на Гугъл Ърт и да си чертая пътечки които да диря.

Пристигнахме по обяд. Настанихме се и почти веднага след това грабнах раницата с апаратурата и потеглих по отбелязаната за деня пътека. По картата търсих високи, широки поляни от които да мога да снимам околността на залез и гората, когато иглолистните дървета пламват в оранжева светлина. Бях си разчертала така времето, че да мога да стигна на точното място в точното време, но всъщност приоритет не ми беше толкова снимането, колкото сработването със системата и  ходенето по тъмно сред гората.

Залез номер едно.

Още с качването на пътеката гората ме погълна. Високите борове пускаха над мен дебели сенки, като тук-таме се появяха слънчеви зайчета, които изпъстряха гората. Тук сякаш природата е различна, по-чиста (въпреки боклуците които се въргалят по пътя). Почти моментално се натъкнах на огромен кълвач. Първоначално чух само силния звук от ударите по дървото, а като се обърнах видях черен кълвач с размер почти 2 педи и нещо, с червена качулка и масивен сивкав клюн. Парченцата дърво изскачаха под него, сякаш удряше с малка брадва. Седеше на около 5м от мен, а все едно не ме виждаше.

STELA_3583-Rozhen2009-p720

STELA_3587-Rozhen2009-l800

Очите ми шареха из цялата гора. Не можех да и се нарадвам. Всеки път намирах нещо което ми грабваше погледа, но още не исках да вадя апарата. Та аз току що бях излезнала от обсерваторията. В крайна сметка не се сдържах, разпънах апаратурата и отщраках няколко непретенциозни кадъра. След краткото забавяне реших да си спестя малко време като пресека напряко и съкратя завоя на трека. Голяма грешка. Въпреки, че попаднах на позната от детството ми полянка, не можах да реагирам на къде да тръгна. Преди около 7 години, тази полянка беше гола нива, а сега бе обрасла с трева до коляно и гъсталак от малки борчета до кръста. Нямаше как да мина през тях. Докато търсех място откъде да мина и се чудех дали да се върна си повтарях  “Не винаги най-краткия път е най-бърз”. В крайна сметка нагазих в треволяка, колкото и да не ми се искаше и след известно време стигнах отново пътека, която си бях начертала на устройството: широк черен път, по който очевидно се движат дори коли.  Реших, че повече няма да съкращавам пътя.

Излезнах на широка, дълга поляна. Светлината все още бе твърде силна за каквито и да е снимки, а и пейзажно нямаше нищо което да ми грабне окото. Да, природата е прекрасна! Но не винаги тази красота може да се пресъздаде чрез апарата. Има сцени които само очите могат да опишат. Крачейки по пътеката навлезнах отново в гора. Тъкмо се радвах, че няма змии, а на 5м след това попаднах на една, която безжизнено си лежеше на пътя. Продължих по-внимателно, като си гледах повечко в краката. Слънцето вече падаше по-ниско и почна да става хладничко. Имаше предостатъчно време и започнах да издирвам моята поляна, като междувременно квасех устата си с малинки и боровинки, които са практически на всяка крачка.

Намерих полянка. Слънцето скоро щеше да залезе и се позиционирах. Направих един кадър с няколко различни експозиции и слънцето се скри. 8:10.

STELA_3608-Rozhen2009-p720

Потеглих на обратно почти мигновено, защото на обратно ме чакаше поне около час път (след като дойдох блеейки за +- 3…). Започна да се стъмнява. Минавайки надолу по пътя видях малко каменно параклисче скрито в гората и се сетих, че тук съм идвала и преди. Кулата на двуметровия телескоп, която е висока и солидна сграда, едва се виждаше в далечината. Трябва да побързам, че ме чакаха и вечерни астрономически наблюдения, въпреки че атмосферните условия не бяха особено обещаващи.

STELA_3609-Rozhen2009-p720

На идване си бях харесала този изоставен подслон. По поляната зад мен имаше разкъсани маратонки, торбички, опаковки от вафли. Има човек-има проблем. Изневерих на себе си и този път не направих оборка, че времето си течеше. Навигацията е прекрасна играчка. Дава ти един особен вид увереност, но човек не трябва да разчита прекалено много на него. Все пак има неща от които не може да те спаси.

STELA_3613-Rozhen2009-p720

9:20. Вече беше доста тъмно, когато влезнах в гората. Там и през деня си е мрачно, какво остава в безлунна нощ. Почувствах се щастлива, че в последния момент свих един челник от “торбата с късметите” в обсерваторията. Когато се прибрах в стаята бях уморена и реших малко да подремна преди да се кача до телескопите. Събудих се от студ, защото не можах да дишам от него. Явно тялото ми имаше нужда от почивка. По небето пък от своя страна се разхождаше разкъсана облачност и реших, че е по-удачно да се наспя, въпреки че кучетата на портала лаеха безспирно и трудно заспах отново. След кратка пауза, дочух нещо като вълчи вой, но вероятно си втълпявам. Кучетата залаяха отново, а пък аз някак си заспах. Когато часовникът прозвъня в 5 за да стана и да тръгна по пътеката която си бях отредила за сутринта, се взрях в черния мрак, сетих се за воя от снощи и се наспах до 10.

Когато се събудих нямаше никой. Тишина и спокойствие беше обвила като дебело родопско одеало района на обсерваторията. Ставайки се засякох с ръководителката Йоанна Кокотанекова и закрачихме към слънчевата кула, мястото където се помещава телескопът специализиран за слънчеви наблюдения и изследвания. Всяка вечер, това място е подслон от студа, чайна, място за раздумка. Винаги съм се радвала на творческия хаос който кръжи над това място. Колкото и да се опитваш да го подредиш, винаги след това се възвръща в предишното си състояние.

STELA_3617-Rozhen2009

Залез номер две.

След като пропуснах “сутрешната тренировка” за скиторене из гората, следобяд потеглих за вечерната. Когато е светло, всичко изглежда по-сигурно. Прибирането по тъмно не ме притеснява толкова колкото излизането по тъмно. Макар, че би трябвало да е обратно, защото все пак вечерта “всичко спи”.

STELA_3625-Rozhen2009-p720

Атмосферата бе мътна, а нямаше и един облак на небето. Нямаше да има кой знае каква залезна гледка. Следейки навигацията по предначертаната ми пътека, реших да се отклоня (а уж не трябваше да го правя). Пътеката която си бях начертала на Гугъл ърт не се виждаше в гората, а само солиден склон с много шишарки и иглички. Мерси, ще пропусна. Поех по “Царския път”, който се отклоняваше от туристическата пътека Рожен-Чепеларе. Нямаше никакви изгледи да излезна на някаква поляна, защото пътя водеше надолу, но пък малинките бяха така примамливи. Май днес само ще се разхождам и ще се наслаждавам на горските дарове.  Слизайки се замислих, че за да се върна трябва да се качвам по не толкова равния наклон и започнах да пресмятам колко време ще ми отнеме за да се върна. Вървейки, ядейки и мислейки за какво ли не се натъкнах на няколко изворчета, едно от тях по-пълноводно. Бликаше в малки водопадчета. Следвайки пътеката и водата попаднах на няколко багера, които явно проправяха тези широки и удобни пътеки. Огромни камъни бяха натрошени, а голите разкъсани корени на дърветата стърчаха зловещо от разкопаната пръст. Обзе ме тих гняв. Явно пътищата са необходими за камионите които извозват насечената дървена маса която заливаше склоновете на гората. Много от дърветата са болни и наистина трябва да бъдат изсечени (макар по-доброто решение е друго, но така дърводобива няма да има изгода), но все пак видях маркирани и доста здрави дървета, особено дъбове.

STELA_3636-Rozhen2009-p720

Докато се ядосвах и събирах торбички и чашки от кафе дочух животинските викове на приближаващи се хора. Мислех си, че след като е 6 вечерта, едва ли “обслужващия персонал” на резачките, ще е в горта. Уви, оказа се че бъркам и се сетих, че снощи когато снимах залеза на фон свиреха дървосекачите. Виковете започнаха да се приближават и започнах да прибирам апаратурата колкото може по-бързо. Не бях в особено добра позиция с апарат в ръка, особено след като е широкоразпространено мнението: фотоапарат=журналист=зло. Закрачих бързо в обратна посока, а един гарван не спря да ме преследва. С черен хумор се сетих за тази час от едно известно стихотворение: “Над глава му грозно гарван грачи”…наистина е грозно. За малко се разминах с викащите елементи, а почти не ми беше останало дъх.

Върнах се на основната пътека и избрах да мина по пътя на сутришната разходка, която пропуснах. Стигнах до затворена полянка. Трева до колене. Почти никаква гледка. Нивите запустели. Определено не ми се газеше през тревата. Зачаках Слънцето да си ходи. Изведнъж от гората изскочи с бясна скорост младеж накачен на АТВ. Погледна ме странно, сякаш той повече се стресна от това, че ме вижда из нивята. Кучетата на портала на НАО-Рожен заляха бясно. Бариерата явно е много близо.  След като започна да се стъмнява, тръгнах да обиколя наоколо и да разгледам възможностите за гледни. Резултата – нулев.

STELA_3641-Rozhen2009-p720

STELA_3646-Rozhen2009-p720

Изгрев номер едно.

Прибрах се, дремнах отново. Този път умората не ме беше посетила и можах да стана към 1 вечерта и да се изстрелям към наблюдателната площадка. В първия момент когато си подадох носа извън жилищната сграда – онемях. Толкова отдавна не бях виждала толкова много звезди. Млечния път бе ясно очертан, а за разкош като в някой филм падна метеор. Заблеяна в небето стигнах слънчевата кула. Бях решила, че ще снимам околоостно въртене, но явно апаратурата бе решила друго,  а и всеки път като щраках през 30 секунди за новия кадър, ме заболяваше сърцето, защото трябваше да направя ПОНЕ 100. Зарязах всичко и зачаках утрото. Кръжочниците щъкаха като пчелички. Снимаха с телескопи звездни купове и мъглявини, а аз се наслаждавах на небето – идилия.

Когато започна да се развиделява потеглих към кулата на двуметровия телескоп. Исках да направя утринни снимки на мястото. Светлината обгърна кулите.

STELA_3669-Rozhen2009-p720

STELA_3675-Rozhen2009-l800

Залез номер 3.

Не бях лягала. Оставаше ми само тази вечер на Рожен и реших все пак да намере обиколен път с който да пресека онази несъществуваща пътека с шишарките. Направих един дълъг U-бразен завой с който смятах, че съм си решила проблема. Да, ама не. Изведнъж излезнах пред нов склон с гореописаната сценка: шишарки, клонки и други екстри. Намерих място където явно е текло вода някога и земята бе по-гола. За сметка на това пък камъни се търкаляха по улея, а коренища изскачаха така все едно нарочно искат да се вкопчат в краката ти. За пореден път се сетих за приятелите си, магазина за обувки и онзи съдбовен ден, когато си купих обувките. Скъпото има защо да е скъпо. Купих си евтини очила и те извършват само една функция-  на много приятна, скъпа диадема за коса.

В един момент склона свърши и попаднах на вече познатите широки пътеки. Алелуя. Дано днес обаче и днес не се виждам с “обслужващ персонал”. Заразхождах се. След около 3о минути достигнах до маркираната поляна. Приятно местенце с малко по-широк прозорец между дърветата, от който по-късно може да се снима нещо. Имаше предостатъчно време до здрач и продължих по пътя надолу.

STELA_3686-Rozhen2009-l800

Противоположно на впечатленията ми от предния ден, днес навсякъде около прокарания път бяха поникнали малки зелени борчета. Което все пак е някаква надежда. Радвайки им се достигнах отново до туристическа маркировка Рожен-Чепеларе и спрях за кратка почивка преди да обърна на обратно.

STELA_3679-Rozhen2009-p720

Въпреки почивката пристигнах на поляната около 30 минутки преди залеза. Скиторих в кръг по поляната докато стане време. Харесвах си местенца които да нацеля малко по-късно. Атмосферата отново бе ужасна. Мътно-сива. Почти не позволяваше на небето да посинее. Жалко.

STELA_3698-Rozhen2009-l800

IMGP3700-l800

STELA_3711-Rozhen2009-l800

STELA_3722-Rozhen2009-l800

Времето дойде и започнах да натискам спусъка на апарата. Обикалях като пчеличка по вече набелязаните места и междувременно откривах нови. Спектакълът обаче бе прекратен преждевременно от появили се на хоризонта плътни облаци. Прибрах и тръгнах на обратно към НАО-Рожен вече по пътеката отбелязана на навигацията, а не да си правя експерименти с бодливия склон. Положението за съжаление не бе много по-различно. Корито на ручейче, което се спуска по стръмен наклон. Задъхвайки се нагоре се обърнах и погледна към гледката която се откриваше от оредялата гора. Прекрасно, но вече догодина.

Като цяло изводи които си направих по време на тези кратки странствания:
1) ВОДА! Нищо не ме мори повече отколкото липсата и.
2) Навигационната система е прекрасна, но главата винаги може да сътвори някоя глупост. “Бързай бавно” и “По-късия път не винаги е по-бърз”.
3) Препаратите против насекоми са дар от бога! Радвам се, че съществуват!

4 Responses

  1. Udovolstvie be da se “porazhodq” iz Rodopite!
    Bravo Stel!

  2. Бих те “разхождала” по-често Ванка :-) Дано след време и това да стане ;-)

  3. 6te se nadqvam sled vreme da ne se nujdaem ot kavi4kite :)

  4. Камен

    Бравоооо ! :):):):):)
    Нямам думи, доста често минавам от там и правя някъкви опити за снимки, но твойте са върха.
    Поздрави.

Leave a Reply