Село Дядовци през зимата

posted in: Фотописи | 0

Казват, че село Дядовци е най-сниманото изоставено село в България. Вероятно имат право.

imgp8838-p800

Близо е до град Ардино, Кърджалийско. На път е за Дяволския мост, който стана доста популярен откакто “любителите на природата” решиха да докарат пътя от град Ардино до моста. Резултатите естествено са плачевни. Имайки предвид примитивните разсъждения на “гражданина”, същата сценка очаква и Белоградчишките скали. Отпадъци навред. Народ който руши. Димящо барбекю. Носещи се миризми на печено месо и много бира. Бутилки от бира, фасове, торбички и тн…

Говорехме за Дядовци май.
След като снега наваля, решихме да се отправим към Дядовци. Надявахме се да има сняг, който да е покрил покривите на изоставените къщи и всичко да е много графично и минималистично.  Излизайки от Хасково обаче, видяхме че снега не е достигнал съвсем най-южните части на България. Тук-таме се намираха бели кръпки, но като цяло беше кафяво и мрачно. Имахме останали някакви надежди, че все пак Дядовци е по-нагоре в  планината и че ще има малко повече снежна покривка. Уви и това не беше така.

imgp8844-l800

Бе тъмно, мрачно и сиво. Хванах апарата и започнах да си търся нещица за снимане. Лошо бе, че вече преваляше след обяд и трябваше да бъдем бързи. Денят е къс. Закрачихме из къщурките.

imgp8849-l800

Селото има само един обитател. Така и не му разбрахме името. Неговата къща лесно се открива. Единствения димящ комин и сателитна чиния. Наредихме се по оградата да снимаме обитавания двор. Естествено като всяка селска къща си има и кучета, които наддадоха зверски лай. Излезе дядото. Срам не срам седяхме да се обясним, че ние само снимаме наоколо и нищо лошо не мислим. Заговорихме се. Оказа се, че за човека нашите апарати въобще не са нещо ново. Разказа ни, как постоянно тук наоколо се навърта някой с фотоапарат и щрака.

Българският език му бе труден. Но все пак говореше. Тук-таме липсваше някой глагол или подлог, но в реда на мисли не беше трудно да се сетиш какво иска да каже. Живеел скромно. Сади някой друг корен домати, краставици, фасулец. Гледа крави – да има мляко, че в града е скъпо, а доматите дето ги карат от оранжериите от Турция, нямали вкус и не му били по джоба. Като се замислиш, какво му трябва на човек. За момент замлъкваш, оглеждаш се наоколо и виждаш само хубава природа. Тихо, спокойно.

imgp8852-l800

Дядото ни разказа и, как като се постопли се насъбират “младежи” от селата и цяла България. Слагат палатки или просто ей така, пият, викат, хвърлят боклуци, та той после ходи да ги чисти. Говорехме си и за новия навес, който са построили надолу около пътя. С барбекю, чешма, пейки, маси. Модерна работа. Принципно е чудесно, ако мястото се ползва от хора, които минават на дълъг път, да седнат да си починат. А всъщност е място където се събират местните да се понапият. Защо да слизат долу до моста, където вече е пренаселено? И тук природата е благодатна. Сега като се замисля. На същото място, където е построен въпросния навес, миналата година когато дойдох за пръв път, имаше наспрели коли от които се разнасяше бясна чалга и се чуваха викове на подпийналите мъже. Сега, тази пролет като ходихме отново, пак видях синия Москвич до вече построения навес.

imgp8857-l800

След сладката приказка с дядото, се разделихме и поехме кой къде му видят очите да снима. Закрачих нагоре. Не се бях качвала горе до върха на билото, където се виждаха още къщи. По пътя си видях старата чешма. Явно там е бил мегдана на селото. Около нея и надолу бяха по-големите, по-добре запазените къщи. Надписите по чешмата бяха на арабски,  което според мен си е живото доказателство какво е било населението като произход. Все пак се намирахме в “долината на дълбоките гащи” :-).

imgp8861-1280

Разрухата се е разпространила навсякъде. Нагоре номерата на къщите ставаха все по-големи. Изведнъж няколкото разрушени къщи които се виждаха долу – нагоре ставаха все повече и повече. Голямо село е било. На върха се откри прекрасна гледка. Но освен нея се видя и спускащата се плътна мъгла, което ми напомни да си погледна и часовника. Времето неистово течеше. Ставаше късно и трябваше да тръгваме веднага.Много ми се искаше да снимам една къща, на чийто втори етаж бе поникнало някакво дръвче или храст. Не можах да видя точно, защото не исках да рискувам и да се навирам под пропадналите подпори на срутената къща.

По пътя надолу се срещнах с двамата мъже, които цял следобед викаха нещо от пътя. Бяха си загубили ловното куче и сега го търсеха. Като ги гледах, не знаех дали да се притеснявам или да се радвам за кучето, че е успяло да си плюе на петите.

imgp8875-l800

imgp8876-l800

imgp8913-l800

Не бързах да се разочаровам, че съм снимала малко, защото знаех че ще се върна отново. В по-подходящо време и за повече.
Малко попремръзнали поехме към колата и наобратно към Хасково.

Leave a Reply