Рилски езера и малко H2O…

posted in: Фотописи | 13

Бях се записала за едно походче с любимия на всички ученици учител Стефан Аврамов до 7-те Рилски езера. Същата дестинация съм я обхождала с него в 9-ти клас, което беше преди толкова години, че дори не искам да се замислям. Този път щяхме да спим по план на хижа Скакавица, а не на Рилските езера, както предния път. Две нощувки. Тръгване на 26.06 и прибиране на 28.06. Не обичам големите групи, а в случая тръгвахме пълен автобус. Подобни преходи винаги предлагат интересни преживявания и емоции. Синоптиците ни обещаваха лошо време, а аз доволно потривах ръце. Знаех си, че завали ли дъждобранът ми от 1лв. няма да ме спаси, но това не ме плашеше особено.

Цяла сутрин събирах нервно багаж. Нямах търпение да тръгнем към планината. Чудех се по какъв начин, в коя раница да си сложа багажа, за да мога да закача статива най-удобно. Вече си представях заинтересуваните погледи на спътниците ми, като видят голямото желязо закачено на гърба ми. Да, реших да си взема фото-раницата, тъй като триногата ще виси наотзад ми и няма да ми се налага да я стискам в ръце. Хайкинг раницата ми е доста по-голяма, но пък е мека и не дава упора на тежкия статив. Трекинг раницата ми е още в магазина… Сега оставаше въпроса, как да побера багажа и храната във фотораницата?! Изкормих част от преградките, сгънах всичко компактно и уплътних всяка възможна дупчица. Дори си пробрах зимното яке и остана място! Прилагам доказателството.

IMGP1162-p720

Батерии-проверени, СД-карти-проверени, статив-в наличност, обувки, дрехи, храна и дъждобран-налице. Значи можем да тръгваме.

Времето бе задушно. Знаех си, че отиваме на хладно, но дори не можех да си го представя. Следях времето в Рила на страницата на Планинската Спасителна Служба (ПСС) една седмица и температурите варираха между 12-18 градуса максимални температури. Докато се движехме с автобуса по равната тракийска низина ми се искаше да си подам главата от люка на автобуса за да дишам, но за съжаление нямаше как. Към 20 часа бяхме пред хижа Пионерска. Слязохме от автобуса и почнахме да се комплектоваме. Още на сбирката в Хасково ми направи впечатление екипировката на част от спътниците ми, която не бе от най-подходящите за случая, но според водача ни, прехода до хижа Скакавица не е от най-трудните, та едва ли щеше да е проблем. И именно тук започва веселата част…

Тъкмо бяхме закрачили по пътя, когато агенти които вече бяха горе, ни съобщиха, че места за нас няма?! Как бе възможно, след като ние си бяхме запазили местата и сме един бус хора? Да бяхме 10-15, все щяхме да се събрем някак си, но 50? Оказа се, че явно хижартите са се объркали и вместо 26.06, са записали 26.07. Една цифра обаче как повлия на хората(до някъде с право)! Голяма част от групата със саковете и леките обувки изпадна в паника. Започна да се носи глъчка с цяла симфония от негодувание, но страшно няма! Разбра се, че на хижа Рилски езера има места и трябваше да се качим там. Разлика в дължината на пътеката май не е особено голяма, може би леко в денивелацията, което я правеше по-бавна. В автобуса се шегувах с това, че предния път съм се качвала по тъмно към х.Рилски езера, сега с ирония отбелязахме, че пак ни очаква същото…. Имаше вариант да качим хора с лифта, но той по това време вече не работеше. Остана само ходенето.

Потеглихме. Симфонията от недоволство продължаваше да се носи, но се доукраси от звука на късащи се претоварени раници и сакове… Естествено нямаше нищо страшно и бавно, но сигурно към 22 и 30 влезнахме в хижата. Цял час по-рано от предното ми ходене, когато бяхме към 23 и 30. Хижата бе подновена. За по-претенциозните има ресторант и барче, а долу в мазата има и туристическа трапезария. Настаниха ни в големи стаи, а на етажа има общи санитарни помещения, с душ и топла вода! Какво повече можеш да искаш! Изобщо – модерна работа. Хижа Скакавица в която трябваше да сме, предлага малко по-скромни условия, но за това и нощувката е по-евтина – 10 лева, а на езерата е 15. В стаите бе топло. Побързах да се хоризонтирам, защото правех планове да стана в 5:30 сутринта  да гоня изгрева.

Събудих се дори по-рано. Грабнах екипировката и оборудване и закрачих със ситни стъпки навън. Не ми се искаше да будя съкилийниците си и да получа солидно мрънкане рано сутрин. Всяка секунда от ранното ми ставане си заслужаваше! Гледката бе възхитителна. Закрачих по баира нагоре. Слънцето те първа изгряваше и оцветяваше небето.Мъгла се носеше в ниските части и разсейваше светлината. Тревата бе наситено зелена, опъстрена с безброй много цветя. Тях реших, че ще ги снимам на следващата сутрин, а сега се опитах да се концентрирам върху пейзажната фотография. В един момент, докато опъвах статива, се усетих, че всъщност се подпирам на него и гледам ли гледам. Докато гледах видях в далечината разтърсваща се в бяг рижава козинка. Куче, която щастливо се носеше към мен. Намерих си другарче, което послушно ме следваше навсякъде. Мислех си, колко бих искала да съм като него: 10 килограма на 4 крака и да мога да припкам като него нагоре. Върнах се към 7:40 в хижата, за да съм готова в 8 да потегля с групата към стара хижа до Рибното езеро.

IMGP1198-l800

IMGP1210-l800

IMGP1228-l800

Не се отказах от статива нито за миг. Още в Хасково се бях навила, че ще спим до Скакавишкия водопад и ще мога да го снимам. Въпреки промяната в плана с нощувката, все пак щяхме да ходим до там и за това помъкнах желязото – снимката няма да му се размине….Потеглигме. Времето бе обещаващо. Бели облачета, от време на време процеждащо се слънце и така докато не заваля… Обикаляхме от езеро на езеро. Стана студено и влажно. Част от хората бяха със сериозно намокрени крака, други изтощени от ходенето. До езерото Бъбрека се разделихме на две групи и една част пое обратно към хижата. Там отново се засякохме с рижия четириног спътник.

IMGP1241-p720

IMGP1252-l800

IMGP1255-Panorama3

Останалите тръгнахме нагоре към Сълзата и Окото. Валя всичко което може да си помислите. Мокър сняг, суграшица, ръмеж, обилен дъжд. Облаците минаваха буквално през нас или по-скоро ние през тях. Понякога за секунди се процеждаше слънчева светлина и после отново заваляваше. Окото е най-дълбокото от всички езера с внушителните 30 метра. Съответно там е и най-ниската температура на водата. Снежниците на Рила никога не се разтапят напълно, та май и в “Окото” вини има “забодено” по някое парче лед. Пътеката нагоре ставаше все по-стръмна, посипани с търкалящи се камъни. Изтощението в един момент ни обзе и още една група се отказа да се качва до горе до Раздела. Горе бе равно, зелено и пусто. Облачността бе толкова равна и гъста, че на моменти не се виждаха дори езерата. Повървяхме. И пак заваля. И така няколко пъти. Вече ми бе омръзнало да си играя с процедурата: статив, раница, дъждобран, но просто нямах избор. На слизане от Раздела времето се смили за минутка от нас и леко повдигна бялата покривка над езерата за да можем да им се полюбуваме. Не се виждаха всички. Нямаше време кога да стигнем до мястото от където се виждат всички езера. За сега ще се задоволим само с 5. Следващия път повече. И пак заваля.

IMGP1267-p720

IMGP1287-l800

IMGP1294-Panorama-p550

Слизането бе бавно и мъчително. Някой от групата се оказаха по-бавни, а и се смесихме с други групи и в един момент почнахме да се пречкаме взаимно по пътеката. Появяването на лифта бе довело до качването на безброй много безотговорни към природата и към себе си пишман-турисити. Ученици тичаха по мокрите сипеи надолу по склоновете, а преди около седмица в ПСС бяха съобщили за смъртен случай някъде около езерата, на човек който е паднал по подобен начин. Обзема ме тих бяс, но стискам зъби и чакам отзад културно. Да си отзад в групата си има много предимства, но понякога може да бъде особено изнервящо. Някой не спряха да говорят по телефоните. Нито дъжда успя да ги възпре, нито пък успя да им мине през ума, че докато говорят по телефона бавят цялата група отзад.  Как може да си сред природата в тази красота и да не престанеш да си облъчваш главата с мобилния телефон?!Не ги разбирам тия хора…. Това все пак е въпрос на личен избор. Повече ме “притесняваше” тътена, кото се чуваше в ниското. Не е особено подхдящо да гърми, а ти да си с мобилен телефон в ръка, който при това комуникира с клетката…  Нищо, бурята беше далеч – долу. Слезнахме. Както обикновено за последните почивка няма. Само свих вежди в негодувание, но наистина трябваше да продължим напред.

IMGP1308-2-l800

Закрачихме към хижата. Всички бяха мокри. Повечето не издържаха и като, че ли ходенето до скакавишкия водопад отпадна. Само дето мъкнах тоя статив на гърба си. Това че бях излезнала около 2 часа по-рано от групата в 5:30 определено даде отражение на връхлитащата ме умора. Беше 2:30 следобяд когато взехме решение 13 човека все пак да слезем до водопада. Вече минаваше осмия час ходене и бях на крачка да се разколебая, но пък ако се приберях  хижата си плюех на всичкия тормоз със статива. Избих си тия мисли от главата и потеглих с групата надолу. Минахме през гора. Влажна почва, сериозен склон с шишарки и нападали иглички – любима комбинация. Като бонус получихме вплетени коренища и загладени камъни. Някой попадаха.

IMGP1325-p720

Цял ден не спирах да благодаря на всички които се изтормозиха покрай мен, докато взема тежкото, но съдбоносно решението да си купя по-скъпите обувки в магазина. Всеки път когато в дадена ситуация си представях какво би могло да ми се случи, ако бях с маратонки или други обувки се сещах за този момент. Няма да споменавам марка или цифра, но всеки цент си заслужава. Краката ми останаха идеално сухи, не се набиха до безкрай по каманака, а по хлъзгавите сипеи се държаха доста стабилно.

Растителността ставаше все по-гъста. В един момент видяхме хижата в ниското. Вече вървях почти десетия си час и най-накрая имах възможността да седна да си почина! Поседяхме около 30 мин. и потеглихме. Заваля за пореден път. Толкова много пъти заваляваше, че все едно валя през цялото време. Щеше да ми е по-лесно да запомня моментите в които не валя…Естествено до самия водопад заваля най-силно.  И тоя статив, какво? Няма да стане тая. Колкото и да валеше се отправих нагоре, отклоних се по пътеката и започнах да търся стабилни камъни по които да се движа. Е сега ако се подхлъзнех…, но за щастие не се случи и отново благодарих за обувките. Направих няколко бързи и некачествени кадри. Измърморих набързо и заслизах на обратно. Групата вече беше потеглила, само водача седеше да ме чака. Почувствах се леко кофти…. Настигнахме останалите бързичко, а дъжда продължаваше да си плющи докато в един момент не го обърна на суграшица.

IMGP1328-p720

IMGP1330-l800

Вървейки съжалявах мокрото кученце до нас и взех, че му измислих име: Турист. Пасваше му идеално. Имаше си Р в името, а и буквата Т е доста назад в азбуката, както е разклонено и неговото родословно дърво… Турист не се предаде нито за миг. Вече беше 5. Почти 12 часа ходене… След кратка почивка под беседката до хижа Скакавица поехме обратно нагоре към хижа Рилси езера. Обичам лошото време, вече течащата вода в краката ми не ми правеше никакво впечатление, а и нагоре е по-лесно. Мъглата почна да става все по-гъста, но маркировката бе ясна. Към 7:30 стигнахме хижата. 14 часа на крак. Забавно. Там обаче облаците се завдигаха и пейзажа се променяше всяка секунда.

IMGP1339-l800

IMGP1340-l800

Цяла вечер бях като бита с мокър парцал. Почувствах се по-бита след горещия душ, а след 2-то пръста ракия вече припаднах душевно и физически.

На следващата сутрин станах отново в 6 да снимам въпросните цветя които си бях набелязала предния ден. Утрото този път не беше същото. По-мрачно и студено беше.  Погледах за минутка-две изгрева, когато от наклона под лифтовете с мръсна газ се качи Рейнджроувър. Нали движението на МПС-та в  парка забранено? Е да, ама не.. Както обикновено някой си мислят, че им е позволено всичко.Паркираха до хижата и както можеше да се предложи не бяха дарени с особен интелект. Това го доказа и начина по който се опитаха да ме заговорят. Дарих ги само с безлична гримаса и ги подминах. Турист (кучето) отново се прикрепи и се разходихме в близките околности на хижата.

IMGP1344-l800

IMGP1346-l800

IMGP1349-p720

В 8 сутринта поехме към  хижа Пионерска. Спускането е по-бодро, но лично на мен не ми е особено любимо. Този път поне не валя. Планът бе да минем през “Посетителския център” да гледаме филмче за Рила, водопада в село Овчарци, след това през Сапарева баня да видим Гейзерът и оттам към Хасково.

IMGP1367-p720

Надолу ставаше все по-топло и тежко. На никой не му се прибираше, но всичко хубаво си има своя край.

Край.Бях се записала за едно походче с любимия на всички ученици учител Стефан Аврамов до 7-те Рилски езера. Същата дестинация съм я обхождала с него в 9-ти клас, което беше преди толкова години, че дори не искам да се замислям. Този път щяхме да спим по план на хижа Скакавица, а не на Рилските езера, както предния път. Две нощувки. Тръгване на 26.06 и прибиране на 28.06. Не обичам големите групи, а в случая тръгвахме пълен автобус. Подобни преходи винаги предлагат интересни преживявания и емоции. Синоптиците ни обещаваха лошо време, а аз доволно потривах ръце. Знаех си, че завали ли дъждобранът ми от 1лв. няма да ме спаси, но това не ме плашеше особено.

Цяла сутрин събирах нервно багаж. Нямах търпение да тръгнем към планината. Чудех се по какъв начин, в коя раница да си сложа багажа, за да мога да закача статива най-удобно. Вече си представях заинтересуваните погледи на спътниците ми, като видят голямото желязо закачено на гърба ми. Да, реших да си взема фото-раницата, тъй като триногата ще виси наотзад ми и няма да ми се налага да я стискам в ръце. Хайкинг раницата ми е доста по-голяма, но пък е мека и не дава упора на тежкия статив. Трекинг раницата ми е още в магазина… Сега оставаше въпроса, как да побера багажа и храната във фотораницата?! Изкормих част от преградките, сгънах всичко компактно и уплътних всяка възможна дупчица. Дори си пробрах зимното яке и остана място! Прилагам доказателството.

IMGP1162-p720

Батерии-проверени, СД-карти-проверени, статив-в наличност, обувки, дрехи, храна и дъждобран-налице. Значи можем да тръгваме.

Времето бе задушно. Знаех си, че отиваме на хладно, но дори не можех да си го представя. Следях времето в Рила на страницата на Планинската Спасителна Служба (ПСС) една седмица и температурите варираха между 12-18 градуса максимални температури. Докато се движехме с автобуса по равната тракийска низина ми се искаше да си подам главата от люка на автобуса за да дишам, но за съжаление нямаше как. Към 20 часа бяхме пред хижа Пионерска. Слязохме от автобуса и почнахме да се комплектоваме. Още на сбирката в Хасково ми направи впечатление екипировката на част от спътниците ми, която не бе от най-подходящите за случая, но според водача ни, прехода до хижа Скакавица не е от най-трудните, та едва ли щеше да е проблем. И именно тук започва веселата част…

Тъкмо бяхме закрачили по пътя, когато агенти които вече бяха горе, ни съобщиха, че места за нас няма?! Как бе възможно, след като ние си бяхме запазили местата и сме един бус хора? Да бяхме 10-15, все щяхме да се събрем някак си, но 50? Оказа се, че явно хижартите са се объркали и вместо 26.06, са записали 26.07. Една цифра обаче как повлия на хората(до някъде с право)! Голяма част от групата със саковете и леките обувки изпадна в паника. Започна да се носи глъчка с цяла симфония от негодувание, но страшно няма! Разбра се, че на хижа Рилски езера има места и трябваше да се качим там. Разлика в дължината на пътеката май не е особено голяма, може би леко в денивелацията, което я правеше по-бавна. В автобуса се шегувах с това, че предния път съм се качвала по тъмно към х.Рилски езера, сега с ирония отбелязахме, че пак ни очаква същото…. Имаше вариант да качим хора с лифта, но той по това време вече не работеше. Остана само ходенето.

Потеглихме. Симфонията от недоволство продължаваше да се носи, но се доукраси от звука на късащи се претоварени раници и сакове… Естествено нямаше нищо страшно и бавно, но сигурно към 22 и 30 влезнахме в хижата. Цял час по-рано от предното ми ходене, когато бяхме към 23 и 30. Хижата бе подновена. За по-претенциозните има ресторант и барче, а долу в мазата има и туристическа трапезария. Настаниха ни в големи стаи, а на етажа има общи санитарни помещения, с душ и топла вода! Какво повече можеш да искаш! Изобщо – модерна работа. Хижа Скакавица в която трябваше да сме, предлага малко по-скромни условия, но за това и нощувката е по-евтина – 10 лева, а на езерата е 15. В стаите бе топло. Побързах да се хоризонтирам, защото правех планове да стана в 5:30 сутринта  да гоня изгрева.

Събудих се дори по-рано. Грабнах екипировката и оборудване и закрачих със ситни стъпки навън. Не ми се искаше да будя съкилийниците си и да получа солидно мрънкане рано сутрин. Всяка секунда от ранното ми ставане си заслужаваше! Гледката бе възхитителна. Закрачих по баира нагоре. Слънцето те първа изгряваше и оцветяваше небето.Мъгла се носеше в ниските части и разсейваше светлината. Тревата бе наситено зелена, опъстрена с безброй много цветя. Тях реших, че ще ги снимам на следващата сутрин, а сега се опитах да се концентрирам върху пейзажната фотография. В един момент, докато опъвах статива, се усетих, че всъщност се подпирам на него и гледам ли гледам. Докато гледах видях в далечината разтърсваща се в бяг рижава козинка. Куче, която щастливо се носеше към мен. Намерих си другарче, което послушно ме следваше навсякъде. Мислех си, колко бих искала да съм като него: 10 килограма на 4 крака и да мога да припкам като него нагоре. Върнах се към 7:40 в хижата, за да съм готова в 8 да потегля с групата към стара хижа до Рибното езеро.

IMGP1198-l800

IMGP1210-l800

IMGP1228-l800

Не се отказах от статива нито за миг. Още в Хасково се бях навила, че ще спим до Скакавишкия водопад и ще мога да го снимам. Въпреки промяната в плана с нощувката, все пак щяхме да ходим до там и за това помъкнах желязото – снимката няма да му се размине….Потеглигме. Времето бе обещаващо. Бели облачета, от време на време процеждащо се слънце и така докато не заваля… Обикаляхме от езеро на езеро. Стана студено и влажно. Част от хората бяха със сериозно намокрени крака, други изтощени от ходенето. До езерото Бъбрека се разделихме на две групи и една част пое обратно към хижата. Там отново се засякохме с рижия четириног спътник.

IMGP1241-p720

IMGP1252-l800

IMGP1255-Panorama3

Останалите тръгнахме нагоре към Сълзата и Окото. Валя всичко което може да си помислите. Мокър сняг, суграшица, ръмеж, обилен дъжд. Облаците минаваха буквално през нас или по-скоро ние през тях. Понякога за секунди се процеждаше слънчева светлина и после отново заваляваше. Окото е най-дълбокото от всички езера с внушителните 30 метра. Съответно там е и най-ниската температура на водата. Снежниците на Рила никога не се разтапят напълно, та май и в “Окото” вини има “забодено” по някое парче лед. Пътеката нагоре ставаше все по-стръмна, посипани с търкалящи се камъни. Изтощението в един момент ни обзе и още една група се отказа да се качва до горе до Раздела. Горе бе равно, зелено и пусто. Облачността бе толкова равна и гъста, че на моменти не се виждаха дори езерата. Повървяхме. И пак заваля. И така няколко пъти. Вече ми бе омръзнало да си играя с процедурата: статив, раница, дъждобран, но просто нямах избор. На слизане от Раздела времето се смили за минутка от нас и леко повдигна бялата покривка над езерата за да можем да им се полюбуваме. Не се виждаха всички. Нямаше време кога да стигнем до мястото от където се виждат всички езера. За сега ще се задоволим само с 5. Следващия път повече. И пак заваля.

IMGP1267-p720

IMGP1287-l800

IMGP1294-Panorama-p550

Слизането бе бавно и мъчително. Някой от групата се оказаха по-бавни, а и се смесихме с други групи и в един момент почнахме да се пречкаме взаимно по пътеката. Появяването на лифта бе довело до качването на безброй много безотговорни към природата и към себе си пишман-турисити. Ученици тичаха по мокрите сипеи надолу по склоновете, а преди около седмица в ПСС бяха съобщили за смъртен случай някъде около езерата, на човек който е паднал по подобен начин. Обзема ме тих бяс, но стискам зъби и чакам отзад културно. Да си отзад в групата си има много предимства, но понякога може да бъде особено изнервящо. Някой не спряха да говорят по телефоните. Нито дъжда успя да ги възпре, нито пък успя да им мине през ума, че докато говорят по телефона бавят цялата група отзад.  Как може да си сред природата в тази красота и да не престанеш да си облъчваш главата с мобилния телефон?!Не ги разбирам тия хора…. Това все пак е въпрос на личен избор. Повече ме “притесняваше” тътена, кото се чуваше в ниското. Не е особено подхдящо да гърми, а ти да си с мобилен телефон в ръка, който при това комуникира с клетката…  Нищо, бурята беше далеч – долу. Слезнахме. Както обикновено за последните почивка няма. Само свих вежди в негодувание, но наистина трябваше да продължим напред.

IMGP1308-2-l800

Закрачихме към хижата. Всички бяха мокри. Повечето не издържаха и като, че ли ходенето до скакавишкия водопад отпадна. Само дето мъкнах тоя статив на гърба си. Това че бях излезнала около 2 часа по-рано от групата в 5:30 определено даде отражение на връхлитащата ме умора. Беше 2:30 следобяд когато взехме решение 13 човека все пак да слезем до водопада. Вече минаваше осмия час ходене и бях на крачка да се разколебая, но пък ако се приберях  хижата си плюех на всичкия тормоз със статива. Избих си тия мисли от главата и потеглих с групата надолу. Минахме през гора. Влажна почва, сериозен склон с шишарки и нападали иглички – любима комбинация. Като бонус получихме вплетени коренища и загладени камъни. Някой попадаха.

IMGP1325-p720

Цял ден не спирах да благодаря на всички които се изтормозиха покрай мен, докато взема тежкото, но съдбоносно решението да си купя по-скъпите обувки в магазина. Всеки път когато в дадена ситуация си представях какво би могло да ми се случи, ако бях с маратонки или други обувки се сещах за този момент. Няма да споменавам марка или цифра, но всеки цент си заслужава. Краката ми останаха идеално сухи, не се набиха до безкрай по каманака, а по хлъзгавите сипеи се държаха доста стабилно.

Растителността ставаше все по-гъста. В един момент видяхме хижата в ниското. Вече вървях почти десетия си час и най-накрая имах възможността да седна да си почина! Поседяхме около 30 мин. и потеглихме. Заваля за пореден път. Толкова много пъти заваляваше, че все едно валя през цялото време. Щеше да ми е по-лесно да запомня моментите в които не валя…Естествено до самия водопад заваля най-силно.  И тоя статив, какво? Няма да стане тая. Колкото и да валеше се отправих нагоре, отклоних се по пътеката и започнах да търся стабилни камъни по които да се движа. Е сега ако се подхлъзнех…, но за щастие не се случи и отново благодарих за обувките. Направих няколко бързи и некачествени кадри. Измърморих набързо и заслизах на обратно. Групата вече беше потеглила, само водача седеше да ме чака. Почувствах се леко кофти…. Настигнахме останалите бързичко, а дъжда продължаваше да си плющи докато в един момент не го обърна на суграшица.

IMGP1328-p720

IMGP1330-l800

Вървейки съжалявах мокрото кученце до нас и взех, че му измислих име: Турист. Пасваше му идеално. Имаше си Р в името, а и буквата Т е доста назад в азбуката, както е разклонено и неговото родословно дърво… Турист не се предаде нито за миг. Вече беше 5. Почти 12 часа ходене… След кратка почивка под беседката до хижа Скакавица поехме обратно нагоре към хижа Рилси езера. Обичам лошото време, вече течащата вода в краката ми не ми правеше никакво впечатление, а и нагоре е по-лесно. Мъглата почна да става все по-гъста, но маркировката бе ясна. Към 7:30 стигнахме хижата. 14 часа на крак. Забавно. Там обаче облаците се завдигаха и пейзажа се променяше всяка секунда.

IMGP1339-l800

IMGP1340-l800

Цяла вечер бях като бита с мокър парцал. Почувствах се по-бита след горещия душ, а след 2-то пръста ракия вече припаднах душевно и физически.

На следващата сутрин станах отново в 6 да снимам въпросните цветя които си бях набелязала предния ден. Утрото този път не беше същото. По-мрачно и студено беше.  Погледах за минутка-две изгрева, когато от наклона под лифтовете с мръсна газ се качи Рейнджроувър. Нали движението на МПС-та в  парка забранено? Е да, ама не.. Както обикновено някой си мислят, че им е позволено всичко.Паркираха до хижата и както можеше да се предложи не бяха дарени с особен интелект. Това го доказа и начина по който се опитаха да ме заговорят. Дарих ги само с безлична гримаса и ги подминах. Турист (кучето) отново се прикрепи и се разходихме в близките околности на хижата.

IMGP1344-l800

IMGP1346-l800

IMGP1349-p720

В 8 сутринта поехме към  хижа Пионерска. Спускането е по-бодро, но лично на мен не ми е особено любимо. Този път поне не валя. Планът бе да минем през “Посетителския център” да гледаме филмче за Рила, водопада в село Овчарци, след това през Сапарева баня да видим Гейзерът и оттам към Хасково.

IMGP1367-p720

Надолу ставаше все по-топло и тежко. На никой не му се прибираше, но всичко хубаво си има своя край.

Край.

13 Responses

  1. tateventzo

    Еха поредния супер фото разказ. :)

    Кефишшшш

  2. admin

    Благодаря ти, Венци :-)

  3. manolkova

    Браво Стела! СТрахотни снимки си направила! Желая ти още прекрасни, но по-сухи моменти в планината!

  4. admin

    Що бе Танче! :-) Аз смятам, че беше голям купон, въпреки дъжда :-)

  5. Demireva

    Dobre, che ima ostanali kadurni ludi mladi kato Stela. I ne se otkazvaj! V tova ti e silata, tova e tvoeto amploa.:)

  6. Ехх Стел, благодаря за предоставената възможност да направя тази толкова приятна “разходка” до Рила Планина…

  7. Svetlana

    Прочетох историята на един дъх. Невероятна..силно пожелах да съм там в момента……

  8. admin

    :-) Радвам се, че ти е добаднала “разходката”, Светлана :-)

  9. napalma

    Хареса ми всичко-разказа,снимките,походът който си направила.Дори малко ти завиждам,защото и аз искам да обходя това място,и искам да е скоро.
    На мен също не ми допада безотговорното отношение на много хора,когато са в планината-джипове,АТВ-та,боклуци,безсмислени рискове.Но какво да се прави-повечето хора не разбират природата,и как да се държат когато са там.
    Поздрави!!!

  10. Светлана

    ” Разходката” ми допадна много благодарение на твоят талант Стел!

  11. Tusheto

    Виждам, че все повече хора четат разказите в картинки :))). Няма нужда да казвам, че докато четях сякаш се разхождах по езерата … само дето не ме валя :). Уловола си доста от красотата на това вълшебно място. Иска ми се да можех да съм едновременно на поне 2 места и да бях дошъл. Киип гоинг ;).

  12. mnoogo gotin blog, slu4aino popadnax na linka kum nego vuv facebook! straxotno pi6e6, mnogo uvlekatelno!

  13. […] ми ходене в този район бе преди 3 години (как лети времето) когато се бях прикрепила към една […]

Leave a Reply