Походче до Райското пръскало и Ботев

posted in: Фотописи | 9

Иска ми се по-често да заставам пред празното поле на монитора и да има за какво да пиша. Мога само да се надявам, че всичко ще се промени с времето.

Както всеки път когато се върна от някакво приказно място, емоциите около него ме държат поне една седмица. Мислено все съм там. Този път ще се нося сред облаците на дъждовния Ботев.

Почти две седмици преди 11.09 вече изкачвах няколко пъти на ден върха в главата си. В главата ми беше постоянно класическата сценка с Райското пръскало, хижата със зеления покрив и огромния скален масив надвиснал над нея. След време започвах да оглеждам района по карти и да търся места за снимане. Надявах се водача на групата да няма нищо против моите забежки рано сутрин и късно вечер които планирах да правя. Харесах си доста маршрути, които за съжаление изглеждаха достатъчно далеч за да ги обходя като кратка разходка след планираните преходи с групата към връх Ботев. Започнах да следя метеорологичните условия на върха публикувани на страницата на Планинската Спасителна Служба. Като цяло прогнозите за времето не бяха цветни: мъгла, дъжд, ниски температури.

botev1-p720

Пристигнахме в местността Паниците. Началната точка на нашето изкачване към хижа Рай. Първоначално бяхме 10 човека като в по-късно през деня трябваше да се присъединят още хора от Туристическото дружество “Аида” – Хасково. Връх Ботев и района на хижа Рай са на територията на национален парк “Централен Балкан” в Стара Планина. Първото изкачване до портите на националния парк е сравнително стръмен преход през букови гори които ни пазеха от слабия ръмеж. Небето беше равно и сиво, точно такова каквото никак не го обичам. От време на време слънцето се опитваше да пробие през облачната пелена, но не успя. Настроението в групата беше достатъчно забавно, че да не ме налегне умора или тъмни мисли. С темпото на сладките приказки напредвахме напред и достигнахме първата равна част на прехода. Започнах да се оглеждам по билото и да търся онова познато чувство на притаен дъх, което обикновено ме обзема в планината. Липсваше. Само някакъв ревящ звук на мотор раздираше спокойствието някъде нагоре по билата към Ботев. Национален парк. Забранено за МПС-та. Малко не съм в час, може мотора да не се води МПС.

20090911_Botevpeak_0098-l720

20090911_Botevpeak_0123-p720

Отново навлезнахме в гора. Буковете се извисяваха към небето и пречупваха сивотата му през зелените си листа. Гората те поглъща. Неволно си затананиках “Хубава си моя горо” и започнах да правя анализ на песента и до каква степен е покритието с мястото. 100%. С навлизането все по-навътре в гората започна да се появява и липсващото чувство. Въпреки добре отъпканите пътеки, които са доказателство за човешкото присъствие, тук като че ли туристите обичаха повече природата. Боклуците май бяха по-малко или поне така ми се струва. Може би липсата на лифт допринася много за цялостната картинка. Малко пишман-туристи биха си направили усилието и биха поели по пътеките на няколко часовия преход до Райското пръскало за да разнесат боклуците си из “девствената” природа на Централния Балкан. Но пък за сметка на това “образования” турист държеше да покаже натрупаните знанията по български език (азбуката) и беше изваял имeната си върху стволовете на дърветата около пътеката. Нямаше дърво без име. Всяко едно от тях ще помни имената на кръстниците си до сетния си дъх.

20090913_Botevpeak_0002-p720

20090911_Botevpeak_0128-l720

Със сетни усилия издрапахме финалните метри преди да се покаже “Раят”. Пълна идилия. За съжаление времето и оставаше все така отвратително, а и след една топла бира желанието ми да потегля отново  по пътеките тотално се изпари. Така или иначе “миришеше” на дъжд, но не от тези топлите и летните за които пее Силвия Кацарова. Все пак реших да щракна няколко статистически кадъра. Единственото (близко) място от което се вижда хижата заедно с пръскалото и скалите наоколо е едно възвишение на около 400-500м от хижата. Това обяснява защо повечето качени снимки в интернет са снимани от един и същ ъгъл. Нямах нерви, сили, нито желание да драпан по скалите за по-различен ъгъл, особено след като се вторачвах в дисплея на апарата, гледах хистограмата и знаех, че от нея снимка няма да стане. За това пък реших да поседя и да си полюбувам на гледката, но вятъра беше на друго мнение докато разнасяше якето ми по склона. Единствената стабилна позиция за статива беше в легнало състояние. Вятърът трябва да е бил много силен, след като клатеше почти 5 килограмовата установка. Суровостта и студения цвят който беше оцветил пейзажа му предаваха един особен вид красота, характерен за лошото време. Всичко това прави пейзажа изключително истински. Не реалистичен, защото беше като нарисувана картина, а истински. Не мислех за нищо, само стисках статива и се взирах в гледката, когато зад мен изтрещя силен гръм. Прибрах се почти на бегом с металния статив в ръка. Заваля.

20090911_Botevpeak_0158-l720

20090911_Botevpeak_0146-l720

Първия ден в хижата бе по-спокоен. Заговорихме се с интересни и приятни хора от Пловдив. Ако четете това – здравейте! Също така попаднахме и на колоритен елемент – немец, който правеше сам прехода Ком-Емине. Той очевидно също не бе доволен от времето. Сподели, че е чакал 4 дни на Дерменка да спре дъжда, а ето че той отново удряше по покрива на хижата. Единственото нещо, което не ми хареса в хижата е топлата бира. При наличието на толкова много студена вода, някак ми се струваше греховно да се разваля по такъв начин вкуса на бирата. А да, също така смятам, че мястото на пушачите е навън. Тъкмо си бяхме въвели ред и дисциплина в стриктното изпълнение на упражнението, когато група младежи реши да внесе анархия в командата. Нищо пък, ние продължихме да излизаме навън като отговори за здравето на околните личности.

На следващата утрин в 6 се събудих с болки от твърдото легло, но това чувство бе набързо отвеяно от удрящия вятър по хижата, който дори отваряше прозорците. Мрачно, облачно, дъждовно и силно ветровито. Няма да се снима. На закуска всички си задавахме въпроса, дали ще успеем все пък да се качим до Ботев? Вятърът наистина бе много силен. Само като се подадеш навън и порива му те връща крачка назад. Ах, какво ли ще е горе? Връх Ботев е най-високия връх в Стара Планина, който не е толкова впечатляващ с височината си сравняван с някой от световните големци, но това не означава, че той трябва да бъде подценяван. Стратегическото разположение на Балкана на пътя на въздушните маси от север на юг и обратно води до създаването на силни ветрове, често променливо и лошо време.Зачакахме емисията на метеорологичната станция на върха за да ни съобщи за условията горе и дали ще можем да го покорим. Не знам какво казаха точно, но вятъра започна да утихва и стегнахме раниците за похода.

20090912_Botevpeak_0060-l720

20090912_Botevpeak_0070-l720

Минахме под Райското пръскало и продължихме по „Тарзановата” пътека. Май има за какво да се казва така, след като час от времето се придържахме за дебели стоманени въжета за да се изкачим нагоре – почти като Тарзан. Атмосферата си оставаше все така мътна и мъглива. Оглеждах се наоколо едва тогава когато спирахме за кратките почивки на тясната пътечка водеща нагоре. Гледката е твърде различна от тази на Рила или в Родопите където обикновено виждаш отсрещния връх или хълм в далечината. Тук си на високо и всичко останало е ниско и изведнъж се прелива в равнина. Още няколко безмилостни драпания нагоре и вече бяхме на сравнително полегатия склон под връх Ботев. Разбрахме, че вятъра не е изчезнал, просто високите скали по които се катерихме до преди малко са ни пазили завет. Ситни като мравки на фона на тази пуста шир вървяхме напред по пътеката, криейки се от вятъра кой както може. От време на време намирахме утеха и спокойствие полегнали ниско из боровинковите храсти. Никога през живота си не бях виждала толкова много боровинки.

20090912_Botevpeak_0084-l720

Вятърът, студът, наклонът – всичко като че ли беше против мен, но все пак се изкачих и скоро видях сградите на метеорологичната станция. Метеорологът на смяна бе така любезен да ни приеме и да ни гости с чай. Когато влезнах на топло, осъзнах, че ушите ми бучат (от вятъра), кожата на лицето ми е суха и раздразнена. Почти не ми се искаше да слизам на обратно. Един интересен цитат трябва да се каже точно тук „Турист е човек който отива по най-трудния начин на място на което няма никаква работа”. Пихме си чайчето, осведомихме се за падащите температури и мъгла (на къде още) и тръгнахме на обратно докато е време. Отново вятър-боровинки-вятър-боровинки. Слизането естествено беше доста по-бързо докато не стигнахме „Тарзановата” пътека. Разделихме се на групи, но пътя вече бе ясен. Направихме няколко усилие да пресечем терена и да намерим пряка пътека към Пръскалото, но така и не успяхме. Домързя ме да се изкача по стандартната пътека до там и се прибрах в хижата. Да, знам. Тъпо от моя страна да не отида до Пръскалото но се надявах след това да се върна отново със статива и да снимам.

Заваля.

Топла бира и отново почти мат. Никога не ме е хващало така от една бира. Изведнъж хижата се оказа пълна. Хора продължиха да прииждат и столовата се напълни, а вън не спря да вали. Пак няма снимки.

20090913_Botevpeak_0004-l720

20090913_Botevpeak_0009-p720

На следващата сутрин: ръмеж, облаци. Без вятър. Тръгнах 20-тина минути по-рано от групата по маршрута наобратно за да мога да снимам сценки, които си бях набелязала на качване. Бързайки се взирах основно в краката си докато припках по склоновете из гората. За това може би ми направиха впечатление големите издадени коренова системи на дъбовете. Някой каза, че Дъбовия масив в Централен Балкан, бил най-големия в Европа. От време на време спирах за секунди на пътеката за да се погледам. Иска ми се да остана тук завинаги, но ако това е случи, вероятно няма да ми харесва толкова. Слънцето за секунди проблесна като диамант през клатещите се листа и изчезна. Направих няколко бързи кадъра около мостчето което пресича една от реките образуващи Тунджа.

20090913_Botevpeak_0031-l720

Всяко прибиране е със смесени чувтсва. Приятни емоции от преживяното и нежелание да се прибирам обратно. Скоро пак – надявам се!

9 Responses

  1. manolkova

    Не стига че съм ти фен на снимките ,но да знаеш че вече и на писанията ти също! Много приятно четиво!

  2. Евгени

    По принцип преди да се зачета в някой “роман” в нета скролвам целия текст, разглеждам снимките (очите възприемат много по-бързо информацията), зачитам някой нов абзац (хм, поредната дума от немски произход в българския), но с гордост мога да заявя, че твоите “романи” :) са увлекателни и се без да се усетя стигам края.

  3. Tihomir E. Mladenov

    Местността Рай е уникално кътче. Но предполагам, че за хубави снимки трябва да се остане поне за 2-3 вечери в хижата, ако не и повече, за да може човек на спокойствие да обиколи наоколо и да си набележи позициите… Аз точно като теб след кратката уж почивка в хижата се отказах да се кача до водопада… още повече, че вече скалите хвърляха сянка върху него. Едва след като се прибрах от похода съжалих, че не го направих, но… какво да се прави. Погледнах от добрата страна на нещата и реших, че това е още един повод да се върна отново там някой ден :)

  4. @Евгени: радвам се, че не съм те отегчила. Опитвам е да бъда максимално кратка, но като на всяка жена – не ми се отдава :-)

    @Младенов: Така е безспорно. Аз гледам да не съжалявам обаче. По-скоро си набелязвам позициите и времената, а това ми дава още по-добър стимул да се върна обратно. Живот и здраве, за всичко ще има време. Може би ако бирата не беше толкова топла, щях да намеря сили да се кача отново до Праскалото :-D

  5. Дамян Господинов

    Като чета това писание – много му се радвам ! Първом, защото разбирам изживяното, второ защото усещам видяното и трето – защото поне проблема с топлата бира щяхме да му намерим разрешение. Много любов има в снимките и нито дума за мойто вино, но …..ще го преживея. Обещавам някой ден да те поканя да пощракаме в пещера ( неблагоустроена ) – да видиш там каква игра ще падне със светлината …
    Хайде със здраве !!!

  6. Еее, Дамяне, не съм искала да въвличам конкретно образи иначе да ти благодаря за виното! Ти беше виночерпеца – Благодаря! Следващия път надявам се, че ще съм аз ;-) (т.е най-накрая трябва да си купя раница)

  7. Диво и красиво :) Като те чета хем ти било хубаво хем се чувстваш като наблюдател. Остава тръпката от изживяното :), а и снимките.

  8. Сладкодумен разказвач и чудесен фотограф ! За мен беше удоволствие !

  9. Интересен блог :)

    Трябвало е все пак да се помоташ край водопада, скалите лъжат, мястото е огромно и ракурсите клонят към безкрайност.

Leave a Reply