Кралицата на Високо Нанагорнище

posted in: Инсомния | 0

Имало едно време….

Едно кралство. Високо Нанагорнище.

В кралството на Високо Нанагорнище има планина. Кралство като всички други. С плебеи, граждани, майки, деца, работяги, превземки. Хора всякакви. Цветни – високи, ниски, широки, тесни. Кралство като всяко друго…, но с планина. Утрото започва тогава, когато слънцето изгрее, а денят свършва, когато последните слънчеви лъчи губят битката с мрака. Ден като всеки ден навсякъде по земята. Съдбите се носят по паважа към домовете си и бързат да затворят вратата към реалността. Съдби всякакви. Като във всяко едно кралство. Тъжни, усмихнати, дребни, големи. Като навсякъде другаде животът им е такъв какъвто всеки си го направи. Или му го направят. Или няма значение, защото съдбата си е съдба, уж… Или?

Планината на Високо Нанагорнище е внушителна. Погледът ти се рее отдолу нагоре, защото не може да я обземе и аха е стигнал върха, бяга уплашен от безмилостните гранитни зъбери, забили заострените си ръбове в сивите облаци, спуснали се тежко над долината на нашето кралство. Та там на върха, кацнал на една тясна скала, се намира “Замъкът”. Замъкът не притежава високи ограждащи стени, ровове, нито пък кули. Все пак си има планината и твърдите гранитни скали, които с лекота могат да затруднят всяка попритичваща орда с нечисти интереси. Както може да се предположи няма засилен интерес на придворни дами, нито пък  крепостници, които да работят в Замъка. Пътят до горе е изтощителен, тежък, но след като го изминеш те възнаграждава с глътка чист въздух и погледа на свободно реещата се птица. Има хора, авантюристи, уж, които все пак решават, че искат да се докоснат до благата на “двора”, но ще “полетиш” 1-2 пъти с “орлите” и после ще ти омръзне да се бориш с Планината.

Та общо взето е тихо и спокойно горе. Привидно. Не се чува глъчка, няма балове с маски.
Ха-ха! Представете си каляска на върха на Планината?! А баловете се правят от хора, които не стъпват по земята. Не, без балове!
Няма и пътуващи театрални групи, нито шутове подскачащи от крак на крак. Само вятъра, слънцето, облаците, мълниите, изгревите, залезите. Звездите. Те са постоянните гости на Замъка. И нашата Кралица. Кралицата на Високо Нанагорнище.

Тя беше това, за което се беше готвила цял живот. Това, на което я бяха учили и това, което беше учила сама. Една Кралица трябва да е това и това, онова и онова. Много етикети, канони, които обществото не спира да лепи, където свари и да изисква като разписка от банкомат. Но успоредно с неспирния изискващ грохот на хората се чуваше ехото на книгите – приказки, истории, митове, легенди, любовни истории, истории за битки за правда, трагедии изпълнени с достойнство и чест. Фолклор.
Ехото. Тихо. Кротко. Неподвластно. А там на високото в Замъка, там където основният звук е тишината, писъкът на орлите и свистенето на вятъра, грохотът става ехо и ехото – грохот! Дилюзия.

Кралицата е кралица. Като всяка друга жена – красива. Нищо повече или по-малко. Но тази красота бе дива, сурова, твърда, естествена. Няма букли, няма руж, ни червило дори. Кого да лъже с грим? В огледалото среща само своето отражение и малките светещи точки на Млечния път. Чужда и бе прекомерната суетня около външния вид. А и нали в книгите пише, че е по-важно какво носиш в душата, сърцето и ума си! На това учеше безценната мъдрост, бликаща от страниците на оръфаните от препрочитане книги. Кралицата беше добър ученик. Четеше всяка свободна минута и пускаше мислите и да се реят далеч, далеч от сивите зъбери на Планината. И като всяка жена, четяща книги, чакаше Принца. Висок, хубав, благороден, щедър, мил. Умен. Но той не идваше.

Появиха се на няколко пъти желаещи да наследят кралството с реверанс, усмивка, умели танцови стъпки, ала нашата кралица не можеше да танцува! А принцовете приемаха естествената и външност и липсата на бални маниери като неуважение към тяхната мъжественост и сила. Една жена трябва да е това което е – ЖЕНА! Женствена! Танцуваща! Винаги усмихната! Да развее закачливо ветрило, да изпърха с добре залепените си мигли. Но внимание – достатъчно грижливо за да не издуха старателно нанесените слоеве бяла, ароматизирана пудра! В крайна сметка всеки себеуважаващ се принц заслужава ДАМА! Такава, която с охота “да зачене мъжко дете още на първата брачна нощ”. Общо взето все неща, които Кралицата нито умееше, нито разбираше. И те си тръгваха рано или малко по-късно.

Кралицата обаче не губеше надежда. Знаеше, че той ще дойде! Един ден! И ще си струва!
На кон. Или не! По-добре могъщ и силен да изкачи с тежката, желязна броня дългата, виеща се пътека до Замъка. Готов на всичко. Готов за нея. Да я приеме! Да я докосне! Да я погледне в очите и да види. Да вдигне мъжката ръка и да поеме юздите на нейния черен жребец. Да бъде всичко това, което една истинска кралица мечтае – добър към нея, добър към народа ѝ.  А когато имаше съмнения и се чудеше как да поправи и изкове съдбата си, отваряше книгите и четеше, търсеше отговора на въпросите, които я измъчваха преди да заспи – Защо!? Та тя разпознаваше всички съзвездия само по една звезда, знаеше в правилна последователност химичните елементи, знаеше за континентите, знаеше за смелите битки на всички владетели преди нея! Кой кого пленил, кой кого ранил. Но това сякаш недостигаше като знания за принцовете, които я навестяваха. Нима благородното и сърце не беше достатъчно голямо да поеме “мъката” на нещастните и неоправданите? Нима не беше достатъчно силна да понесе съдбата на народа върху раменете си? И работеше върху себе си. Да стане по-умна, по смела, по-добра. Все пак е Кралица! В книгите пише, че Кралиците са умни, смели и добри. И все пак в тъмното, легнала, продължаваше да пита – Защо? И тези въпроси година след година я тормозеха все повече, а отговорът не идваше. Нито от тази книга, нито от другата.

Веднъж направи нечуваното! Сложи рокля на цветя, обу сатенени чехли и пое надолу. Тя знаеше, че хората са хора и че както от Пепеляшка може да стане принцеса, така и от краставия жабок може да стане Принц! И слезе долу да търси “жаби”. Никой не я разпозна като Кралица. Разходи се из шумните и оживени улици на града. Влизаше в гостилниците, но оставаше незабелязана сред множеството гуляи. Да, тук-там се намираше някой да позагледа цветята, изправения гръбнак и дълбоките ѝ очи, но доста по-често срещаше гърления присмех за неизписаните си устни и позагрубелите от силното планинско слънце бузи. Осмели се да заговори сама, без никой да я е поканил, но това само се прие като, хм.. проява на лош вкус. И не толкова, че е заговорила. Не. Всички жени наоколо не спираха да нареждат нежни с напевен глас! А думите ѝ? Силни, дръзки. Мъжки? Откъде накъде жена ще говори за неща, които не разбира! За това се иска “мозък”!

И не намери “жаби” за целуване.

Изкачи планината. Неприветлива и недостъпна за мнозина, но светъл дом за нея. Там където беше тихо и “чисто”. Усмихна се на топлото слънце, на ярките звезди и на свободните птици. И продължи да чака. Ден след ден, година след година. Защото знаеше, че той рано или късно щеше да дойде, ще я открие! Почти като при Спящата Красавица! Да я вземе в обятията си и да бъдат заедно Силата, която ще покори Света! Но нещо беше различно. По-различно отпреди да слезне Долу. Нещо и тежеше на гърдите, беше пуснало дълбоко корени в сърцето ѝ. Сред хората беше успяла да зачене от семето на съмнението. Тежеше. И някои вечери притискаше толкова силно гърдите ѝ, че почти не можеше да диша. Но тя беше силна и вярваше в Мъдростта на вековете! Нима има някой, който по-добре от книгите да знае какво може и какво не може, какво е станало и какво ще бъде?! Разтърсваше съзнанието си и си повтаряше “Дори и без Крал Кралицата е това, което е  – Кралица!”.

Дотук съм аз. Отворен край. Всеки да си избере оттук нататък какво се случва. Поука? Не знам дали има и ако има, всеки да си избере коя. 

Leave a Reply