Първият ми сблъсък с Пирин планина бе на първия ми Тийм Билдинг в село Баня, на 6км от Банско, с пряка гледка кум връх Тодорка от хотела. Незнайно защо до тогава никога не ме е влачела тази планина. Може би защото не бях ходила по този край, въпреки че едно от нещата които винаги съм искала да направя е да се кача на Кончето. В момента в който се намирах на близо до сивите върхове на планината, разбрах че искам възможно най-скоро да се кача там. Следващата седмица потеглихме към Пирин. Първоначалните ни планове бяха да се качим на Кончето

Имам чувството че всички фото-разходки мога да ги започвам по един и същи начин... „Отдавна не бях ходила някъде...“. Но не точно подобен е случая с тази двудневна разходка до Сливодолското падало и хижа Марциганица – Червената Стена. Мина се не мина време от прехода от Беклемето до хижа Добрила и решихме да направим кратка еднодневна разходка до Сливодолското падало. Хубаво е да има с кой да се разтъпчеш през седмицата, когато останалия свят около теб е на работа и горските пътеки са тихи и спокойно, макар да носят безмълвно белезите на човешката популация щъкаща по тях. Сливодолско падало, с

Мина се доста време от последния път когато съм ходила някъде да се разтъпча по-надалеч от Кенана. Живота те повлича по устременото си течение и се опитва да ни вкара в общ цикъл и да забравяме да погледнем в страни към бреговете където се крие разнообразието и цветовете. Причините да не бях ходила където и да е толкова дълго време са безкрайни. Някой сериозни,  а други звучат като прости извинения там където е валидна поговорката „Щом има желание има и начин”. Едно от тях е, че нямах раница. Лятото успявам да си побера и багаж и апарат във фото-раницата, но

Цялата зима преминава в безцелно преживяване ден за ден.  Скоро трябва да е пролет, но всички оплюват нрава на "Баба Марта". Апарата вече почти беше хванал пайжинки по краищата. Разнасях го няколко пъти с мен извън града, но като цяло добре си поспа зимен сън. На 14-ти февруари вече не ме свърташе на едно място и реших да покрача малко из всеизвестния район "Кенана" (Съб'та раб'та няма, рЪките  У джобИте и на Кинана...). Още миналата година посоката към "Асенова крепост" се беше превърнала в редовна по-дълга дестинация. Да, не сте прочели грешно - "Асенова крепост". Така се нарича района около

Един отдавна написан и забравен пост. Но пък за добрите дела никога не е късно, за това ще го публикувам въпреки 3-те месеца закъснение. Благотворителна изложба Дивата природа на България в помощ на нашите деца! "Аз съм направо неспособен да си представя изобщо, че един човек би могъл да живее, а трябва да умре, защото липсвали пари да го спасим. Такава смърт ми се вижда нелепа, абсурдна. Но дваж по-нелепа, дваж по-абсурдна, просто непобираща се в ума е тя, когато става дума за малки същества, не видели нищо от живота, който дори когато не е чак толкова щастлив, пак е

Пиша за това поне за 3 път и въпреки всичко съм жертва на собствения си мързел и немарливост и продължавам да страдам от това. А именно: 1) Прекомерна вяра в техниката. Гаранционната карта на устройството на което пазите архивите си не покрива загубената информация. Въпреки, че съм запозната с това, не правих така нареченото бек-ъпване.  Някакво вътрешно чувство ме успокояваше, че това никога няма да се случи точно на мен. Е да, но не точно. Малко след като се прибрах от едно интересно ходене около 7-те Рилски Езера, дискът някак си взе че отказа. След няколко дена странно държание, няколко

Често приятели/познати ми задават въпроса какво ме привлича във фотографията. Въпрос на който аз знам отговора, но ми е трудно да го обясня. Не обичам фотографията като процес на улавяне на светлината. Не се вълнувам от аберации и техника. Не се интересувам марката на апарата ми и колко  процента пазарен дял има и дали трябва да се срамувам, че на страп-а ми пише Пентакс или Канон, Никон, Сигма, Сони, Минолта, Пентакон, Практика, Лайка... и тн, и тн. Обичам фотографията. Апарата в ръката ми усилва сетивата. Чувство което може да се сравни с нахлуването на адреналин в кръвта. Кара ме да