Първият ми сблъсък с Пирин планина бе на първия ми Тийм Билдинг в село Баня, на 6км от Банско, с пряка гледка кум връх Тодорка от хотела. Незнайно защо до тогава никога не ме е влачела тази планина. Може би защото не бях ходила по този край, въпреки че едно от нещата които винаги съм искала да направя е да се кача на Кончето. В момента в който се намирах на близо до сивите върхове на планината, разбрах че искам възможно най-скоро да се кача там. Следващата седмица потеглихме към Пирин. Първоначалните ни планове бяха да се качим на Кончето

Имам чувството че всички фото-разходки мога да ги започвам по един и същи начин... „Отдавна не бях ходила някъде...“. Но не точно подобен е случая с тази двудневна разходка до Сливодолското падало и хижа Марциганица – Червената Стена. Мина се не мина време от прехода от Беклемето до хижа Добрила и решихме да направим кратка еднодневна разходка до Сливодолското падало. Хубаво е да има с кой да се разтъпчеш през седмицата, когато останалия свят около теб е на работа и горските пътеки са тихи и спокойно, макар да носят безмълвно белезите на човешката популация щъкаща по тях. Сливодолско падало, с

Мина се доста време от последния път когато съм ходила някъде да се разтъпча по-надалеч от Кенана. Живота те повлича по устременото си течение и се опитва да ни вкара в общ цикъл и да забравяме да погледнем в страни към бреговете където се крие разнообразието и цветовете. Причините да не бях ходила където и да е толкова дълго време са безкрайни. Някой сериозни,  а други звучат като прости извинения там където е валидна поговорката „Щом има желание има и начин”. Едно от тях е, че нямах раница. Лятото успявам да си побера и багаж и апарат във фото-раницата, но

Цялата зима преминава в безцелно преживяване ден за ден.  Скоро трябва да е пролет, но всички оплюват нрава на "Баба Марта". Апарата вече почти беше хванал пайжинки по краищата. Разнасях го няколко пъти с мен извън града, но като цяло добре си поспа зимен сън. На 14-ти февруари вече не ме свърташе на едно място и реших да покрача малко из всеизвестния район "Кенана" (Съб'та раб'та няма, рЪките  У джобИте и на Кинана...). Още миналата година посоката към "Асенова крепост" се беше превърнала в редовна по-дълга дестинация. Да, не сте прочели грешно - "Асенова крепост". Така се нарича района около

Това може би ще е един от най-бавно писаните постове в историята на блога до тук. Но в последно време, просто не ми остава време, а и мотивацията е слаба, както ще стане ясно след малко. Да се надяваме, че това ще е и първият двуезичен пост в блога... 14-15 Ноември, хижа Левски – Централен Балкан, са дата и мястото набелязани за отпразнуването на рожденния ден на Планинари.орг. По стара традиция на всяха трета седмица ходя някъде (чисто стечение на обстоятелствата), и този път то ще бе съчетано с планински купон. Много отдавна ми се искаше да мина по този

Мога само да се моля, майка ми да не чете това скоро. Въпреки, че ще е малко странно да не се е сетила за палатката която взех, че  беше за мен... Дълго време не бях ходила никъде. Тази година много от заплануваните кадри избледняха като шепа пясък издухана от вятъра. Не снимах Лавандулите, не ходих в Пирин, не видях западните Родопи по начина по който исках да ги видя. Ходенето си остана просто един мираж. Мислех си, че същото ще се случи и с есента в Родопите. Не един или двама фотографа знаят за пъстроцветната палитра която забърква природата там.

Иска ми се по-често да заставам пред празното поле на монитора и да има за какво да пиша. Мога само да се надявам, че всичко ще се промени с времето. Както всеки път когато се върна от някакво приказно място, емоциите около него ме държат поне една седмица. Мислено все съм там. Този път ще се нося сред облаците на дъждовния Ботев. Почти две седмици преди 11.09 вече изкачвах няколко пъти на ден върха в главата си. В главата ми беше постоянно класическата сценка с Райското пръскало, хижата със зеления покрив и огромния скален масив надвиснал над нея. След